- Само ако си съгласен да почистваш картини за мен.
Габриел усещаше, че Киара говори сериозно.
- Да поддържаш такава галерия не означава просто да ходиш по лъскави търгове и скъпите ресторанти на Джърмин Стрийт. И в никакъв случай не е нещо, което може да се прави като хоби.
- Благодаря ти, че ме нарече дилетантка.
- Нямах това предвид, знаеш го.
- Не си единственият, който се е оттеглил от Службата, Габриел. Аз също работех там. За разлика от теб обаче, аз не си запълвам времето с възстановяване на картини на стари майстори.
- Затова пък искаш да станеш търговец на картини? По цял ден да се ровиш из купища посредствени драсканици в търсене на още някой изгубен Тициан. Което най-вероятно никога няма да стане.
- Аз виждам нещата в по-оптимистична светлина. -Киара хвърли поглед към уличката. - Дори смятам, че можем да се пренесем да живеем тук.
- Мислех, че Корнуол ти харесва.
- Обожавам го - каза тя. - Но не и през зимата.
Габриел се умълча. От известно време предчувстваше, че им предстои подобен разговор.
- Мислех, че е дошло време да имаме бебе - рече той.
- Аз също - каза Киара. - Но вече започва да ми се струва, че няма да е възможно. Каквото и да пробвам, не се получава.
В гласа й имаше нотка на примирение, каквато Габри-ел не бе долавял до този момент.
- Ще продължаваме да опитваме - настоя той.
- Просто не искам да останеш разочарован. Заради спонтанния аборт сега ще ми е далеч по-трудно да зачена отново. Но кой знае? Може смяната на обстановката да помогне. Просто си помисли - каза тя, стискайки леко ръката му. - Само това искам от теб, скъпи. Животът тук може да ни допадне.
На просторния площад на Ковънт Гардън Маркет, напомнящ италианска пиаца, уличен комедиант беше на път да накара двама нищо неподозиращи немски туристи да застанат в поза, изразяваща сексуална интимност. Киара се облегна на един уличен стълб, загледана в представлението, докато Габриел потъна в мрачни мисли. Очите му шареха из множеството на площада и струпалите се на балкона на „Пънч и Джуди“ зяпачи. Беше ядосан не на Киара, а на себе си. В продължение на години вече връзката им се въртеше около Габриел и неговите занимания. Досега сякаш не му бе хрумвало, че Киара също може да има свои професионални амбиции. Ако бяха нормална двойка, сигурно отдавна щеше да е обмислил и тази възможност. Но те не бяха нормална двойка. Бяха бивши оперативни работници в една от най-знаменитите разузнавателни служби в света. А миналото им беше напоено с прекалено много кръв, за да са способни да водят живот, изложен на общественото внимание.
Когато влязоха под високите стъклени сводове на пазара, цялото напрежение от спречкването им бързо се изпари. Дори Габриел, който никак не обичаше пазаруването, сега си даде сметка, че му беше приятно да влиза с Киара по пъстрите магазинчета и сергии. Опиянен от уханието на косите й, той се отнесе в блянове за остатъка от деня - спокоен обяд, последван от приятна разходка обратно до хотела. Там, в прохладния сумрак на стаята им, Габриел щеше бавно да разсъблече Киара и да я люби на огромното легло. За един кратък миг той сякаш повярва, че е възможно цялото им минало да бъде изтрито, а всичките му мисии да останат завинаги в папките, събиращи прах в архивите на булевард „Цар Саул“. Но бдителността му не се притъпи - онази инстинктивна, постоянно гнетяща го бдителност, която никога не му позволяваше да се отпусне напълно на обществено място. Тя го принуждаваше да скицира мислено всяко преминаващо в полезрението му лице на претъпкания пазар. И тъкмо тя го накара да застине намясто пред ресторанта на Уелингтън Стрийт. Киара игриво го дръпна за ръката. След това го погледна в очите и осъзна, че нещо не е наред.
- Имаш вид на човек, който е видял привидение.
- Не привидение, а „мъртвец“.
- Къде?
Габриел кимна към човек, облечен в сиво вълнено палто.
- Ето там.
КОВЪНТ ГАРДЪН, ЛОНДОН
Има някои признаци, които издават самоубиеца атентатор. Устните му може несъзнателно да се движат, докато произнася последната си молитва. Погледът му може да е отсъстващ, сякаш зареян в далечината. А лицето му понякога изглежда неестествено бяло - знак, че дългата брада е била обръсната набързо при подготовката за мисията. У този „мъртвец“ обаче не се забелязваше нито един от тези белези. Устните му бяха стиснати. Погледът му беше ясен и съсредоточен. А лицето му имаше равномерен цвят. Очевидно се беше бръснал редовно.
Издаде го тънката струйка пот, която се стичаше от левия му бакенбард. Защо се потеше в такъв прохладен есенен следобед? Ако му беше горещо, тогава защо ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на вълненото палто? И защо палтото - с няколко размера по-голямо по преценка на Габриел - беше закопчано догоре? Правеше впечатление и походката му. Дори на трийсетинагодишен мъж в разцвета на силите би било трудно да симулира нормална походка, ако е препасан с двайсетина килограма експлозиви, гвоздеи и лагерни сачми. „Мъртвецът“ мина покрай Габриел на Уелингтън Стрийт с неестествено изправен гръб, за да компенсира товара отпред. Габар-динените му панталони потрепваха на всяка стъпка, сякаш тазобедрените и коленните му стави поддаваха под тежестта на бомбата. Бе възможно потящият се младеж с несъразмерно палто да е просто невинен минувач, излязъл на следобеден пазар, ала Габриел подозираше друго. Според него човекът, който крачеше малко пред тях, представляваше финалният акорд в симфонията на ужаса, прозвучала в този ден из целия континент. Най-напред Париж, после Копенхаген, а сега и Лондон.