Мислено отстрани часовете на атентатите и остави само минутите. Четиридесет и шест минути... Трими-нути... Тогава изведнъж му просветна. Тези цифри му бяха познати до болка, подобно на мазките от четката на Тициан. Четиридесет и шест минути... Триминути... Те отговаряха на два от най-известните мига в историята на тероризма - защото това бяха точните минути, в които двата похитени самолета се бяха ударили в кулите на Световния търговски център на 11 септември 2001 г. Този на полет 11 на „Америкън Еърлайнс“ се бе врязал в Северната кула точно в 8,46 ч., а на полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ бе ударил Южната кула в 9,03 ч. Третият самолет, успял да достигне целта си онази утрин, бе на полет 77 на „Америкън Еърлайнс“, който се бе врязал в западната страна на Пентагона. Часът на удара беше 9,37 местно време. Тоест 14,37 ч. лондонско време.
Габриел бързо погледна дигиталния си часовник. Вече бяха изминали няколко секунди след 14,35 ч. Вдигна очи и видя, че мъжът в сивото палто отново е тръгнал, движеше се с бърза походка и ръце в джобовете, сякаш без да забелязва минувачите наоколо. Габриел пак пое след него и в този миг телефонът му отново завибрира. Този път отговори и чу гласа на Киара. Каза й, че всеки момент атентатор ще се самовзриви в Ковънт Гардън Маркет, и я инструктира да се свърже с МИ5. След това пусна телефона обратно в джоба си и започна да скъсява дистанцията между себе си и своята цел. Страхуваше се, че десетки невинни щяха да загинат. И се питаше дали е способен да стори нещо, с което да предотврати трагедията.
6.
КОВЪНТГАРДЪН, ЛОНДОН
Съществуваше, разбира се, още една възможност, а именно мъжът, когото Габриел следваше, да няма под палтото си нищо, освен някой и друг килограм наднормено тегло. Неволно Габриел си спомни за Жан Шарл де Менезеш - родения в Бразилия електротехник, застрелян от британски полицаи на лондонската метростанция „Стокуел“, понеже го бяха взели за издирван ислямски активист. Британската прокуратура бе отказала да повдигне обвинения срещу извършилите убийството служители на реда - решение, провокирало гневни реакции сред защитниците на човешките права и застъпниците за граждански свободи по цял свят. Габриел знаеше, че при подобни обстоятелства той самият не би могъл да се надява на каквато и да е снизходителност. Тоест трябваше да е напълно сигурен, преди да предприеме каквото и да било. В едно обаче беше убеден: че преди да натисне детонатора на експлозива, атентаторът ще постъпи по-добно на художник, който поставя своя подпис в ъгъла на завършената си картина. Щеше да иска жертвите му да узнаят, че предстоящата им смърт е с определена цел, че ще бъдат жертвани в името на свещения джихад и в името на Аллах.
На този етап обаче Габриел нямаше друг избор, освен да върви след мъжа и да изчаква. Постепенно и предпазливо той все повече скъсяваше дистанцията, опитвайки се през цялото време да бъде в позиция, позволяваща стрелба. Очите му бяха съсредоточени върху тила на мъжа. Там, само на един-два сантиметра под черепната кост, се намираше продълговатият мозък, отговорен за контрола на сензорните и моторните системи на тялото.
Ако успееше да порази продълговатия мозък с няколко куршума, щеше да лиши атентатора от способността да натисне бутона на детонатора. Не улучеше ли продълговатия мозък, беше твърде вероятно мъченикът да успее да изпълни мисията си благодарение на предсмъртните конвулсии. Габриел бе сред малцината в света, които бяха успявали да убият терорист, преди той да осъществи атентата си. Алон добре знаеше, че само частица от секундата делеше успеха и провала. Успехът означаваше само един труп. Провалът щеше да доведе до смъртта на десетки невинни, а вероятно и на самия Габриел.
„Мъртвецът“ премина през вратата, която водеше към вътрешното площадче. Сега там имаше още повече хора. Някакъв челист свиреше сюита на Бах. Двойник на Джи-ми Хендрикс настройваше своята електрическа китара. Добре облечен мъж беше стъпил върху дървен сандък и произнасяше разпалена реч за Бог и войната в Ирак. „Мъртвецът“ се запъти право към центъра на площадчето, където изпълнението на комедианта ставаше все по-непристойно за радост на зяпачите. С помощта на техника, овладяна още в младежките години, Габриел постепенно се абстрахира от всички звуци около себе си, започвайки от нежната мелодия на Баховата сюита и завършвайки с гръмогласния смях на тълпата зрители. После хвърли последен поглед към ръчния си часовник и зачака „мъртвецът“ да постави подписа си.