Габриел извади мъничко устройство от вътрешния джоб на чантата си. Беше с размерите на обикновено хапче. От едната страна имаше миниатюрен метален превключвател. Той го щракна и попита:
- Виждате ли сигнала?
- Да - отвърна Картър.
Габриел глътна устройството.
- Още ли го виждате?
-Да.
- На Рибния пазар след десет минути.
- Ясно.
Габриел още носеше костюма. За момент той се замисли дали да не облече нещо по-подходящо за нощта, която щеше да прекара в пустинята, но в крайна сметка реши, че не е необходимо. Със сигурност тези, който щяха да го пленят, щяха да се погрижат за това. Той остави ръчния си часовник в чантата заедно с телефона, портфейла, паспорта, оръжието и съдържанието на джобовете си. Вече не носеше спринцовки със суксаметониев хлорид, а само ибупрофен и медикамент против диария. Изпи достатъчно ибупрофен, за да притъпи временно болката от раните, които вероятно щеше да получи през следващите няколко часа, както и достатъчно хапчета срещу разстройство, за да се превърнат червата му в бетон за около месец. След това заключи чантата в килера и заслиза по стълбите към улицата.
Шест минути му оставаха, за да извърви краткото разстояние до Рибния пазар. Той се намираше надолу по крайбрежния път, близо до началото на Дубай Крийк. Въпреки късния час групи млади мъже се разхождаха покрай брега - пакистанци, бангладешци, филипинци. Сред тях имаше и четирима араби, които всъщност не бяха араби.
Габриел застана до една улична лампа, за да се вижда добре, и само няколко секунди по-късно огромен джип „Денали“ спря пред него. Зад волана беше един от кло-нингите на Малик. Друг седеше на задната седалка, а до него бе Рафик ал Камал, началникът на охраната на Надия ал Бакари.
Именно Ал Камал даде знак на Габриел да влезе вътре. Именно той трийсет секунди по-късно нанесе първия удар с лакът в гърдите на Габриел, с който едва не спря сърцето му. После го повалиха на пода между седалките и го удряха с юмруци, докато не се изтощиха. Жътвата беше към края си, помисли си Габриел, губейки съзнание. Идваше време за празненството.
Страховитото арабско наименование Руб ел Хали по географските карти означава буквално Карето на празнотата. Бедуините обаче са дали друго име на тази пустиня. Те я наричат Пясъците. С площ колкото Франция, Белгия и Нидерландия, взети заедно, тя заема огромни територии от Оман, Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия и Йемен. Дюни с размерите на малки планини блуждаят из пустинята, тласкани от страховити ветрове. Някои се издигат сами. Други се свързват във вериги, виещи се в протежение на стотици километри. През лятото температурите редовно надвишават шейсет градуса през деня и падат до четиридесет градуса през нощта. Дъжд почти не вали, растителност и животни рядко се срещат, а единствените хора, бродещи там, са бедуините, пустинните банди и терористите от Ал Кайда, които безпрепятствено преминават границите. Времето няма особено значение в Пясъците. Дори и днес то се измерва с разстоянието до следващия кладенец.
63.
Подобно на повечето саудитци, Надия ал Бакари никога не бе стъпвала в Руб ел Хали. Това се промени само три часа след отвличането й, макар че самата тя не си даваше сметка. С инжектиран в кръвта й кетамин, Надия се скиташе някъде из своето детство. За кратко й се яви баща й. Носеше традиционните бедуински одежди и имаше гневното изражение джухайман. Тялото му беше надупчено от куршуми. Той я накара да докосне раните му, а сетне я укори, че съзаклятничи със същите хора, които са му ги причинили. Каза й, че се налага сега тя да бъде наказана подобно на Рена, която бе обезчестила семейството си. Такава беше волята на Аллах. Нямаше друга възможност.
Тъкмо когато баща й произнасяше смъртната й присъда, Надия усети, че започва да се издига нагоре през пластовете на съзнанието си - бавно, както водолазите изплуваха от дълбините. Когато най-сетне стигна до повърхността, тя се насили да отвори очи и си пое дълбоко въздух. После огледа обстановката около себе си. Лежеше на една страна върху килим, миришещ на мъжка пот и камили. Китките й бяха завързани и бе облечена в тънка дреха от бял памук. Одеждата й бе осветена от луната, както и салафистката тоба на мъжа, който я пазеше. Той носеше малка шапчица такия без кърпа за главата и автомат с извит като банан пълнител. Очите му имаха необичайно благо изражение за арабин. Надия осъзна, че вече познаваше тези очи. Те бяха на Али - та-либа на шейх Марван бин Тайиб.