- Къде съм? - промълви тя.
Той й каза истината. Това не бе добър знак.
- Как е Сафия?
- Добре е - отвърна талибът, усмихвайки се въпреки ситуацията.
- Кога очаквате бебето?
- След три месеца - каза той.
- Иншаллах, ще бъде момче.
- Всъщност според лекарите ще е момиче.
- Сякаш не си недоволен.
- Не съм.
- Избрали ли сте име?
- Ще я наречем Ханан.
На арабски език това име означаваше „милост“. Може би все пак имаше някаква надежда.
Талибът започна тихо да рецитира стихове от Корана. Надия се завъртя по гръб и се загледа в звездите. Изглеждаха толкова близо, че сякаш можеше да ги докосне. Чуваше се само гласът на Али, произнасящ думите на Корана, и някакво далечно бръмчене. За миг тя допусна, че е поредната халюцинация, предизвикана от анестети-ка или може би от някаква контузия на мозъка й. После притвори очи и игнорирайки гласа на талиба, се заслуша съсредоточено в звука. Не беше халюцинация. Идваше от някакъв летателен апарат отгоре, който определено приближаваше.
Само един тесен път свързваше оазисния град Лиуа с нефтодобивното съоръжение в Шайба от другата страна на границата, в Саудитска Арабия. Надия беше прекарана през граничния пункт като спящата забулена съпруга на един от своите похитители. Габриел бе принуден да изтърпи същото унижение, макар че, за разлика от Надия, той беше в пълно съзнание през това време. Под женските дрехи бе облечен в синия комбинезон на дубайски общ работник. Дрехата му бе дадена в един производствен склад в Ал Хазна - пустинно градче в емирство Абу Даби, - след като бе напълно съблечен и щателно претърсен за подслушвателни и проследяващи устройства. Освен това го бяха пребили още веднъж, като най-деен отново беше Рафик ал Камал. Габриел знаеше, че саудитецът има основание да го мрази. Все пак Габриел бе убил неговия шеф, чиято дъщеря след това бе успял да завербува за таен агент. Ала каква точно бе ролята на Ал Камал в отвличането на Надия, това още бе загадка за Габриел. На чии заповеди, питаше се той, се подчиняваше сега саудитецът? На терористите? Или на фамилия Ал Сауд?
На този етап това нямаше значение. Важното бе да спаси живота на Надия. Затова се налагаше да изрече една последна лъжа. Беше я подготвил, докато пътуваше към Шайба, облечен в синия комбинезон и черното женско покривало. Не спря да си я повтаря, докато сам не повярва на всяка дума от нея.
На гигантските плазмени монитори в Лангли Габриел представляваше само малка премигваща зелена светлин-ка в Карето на празнотата. Още пет подобни светлинки премигваха в оазисното градче Лиуа. Те указваха местоположението на Михаил Абрамов и екипа от Саярет Маткал.
- Няма да успеят да преминат граничния пункт - каза Картър.
- В такъв случай ще го заобиколят - вметна Шамрон.
- По протежение на цялата граница има ограда.
- Никаква ограда няма да спре хората от Саярет.
- А как ще прекарат „Ланд Крузър“-а през нея?
- Всъщност те се придвижват с два „Ланд Крузър“-а - уточни Шамрон. - Но нямат намерение да прекосяват с тях границата.
- Какво искаш да кажеш?
- Ще изчакаме, докато Габриел спре да се движи.
- А после?
- После тръгват пеш.
- Пеш в Руб ел Хали? - невярващо попита Картър.
- За това са обучавани.
- Ами ако се натъкнат на саудитски граничен патрул?
- Тогава ще се наложи да произнесат кадиш за граничарите от патрула - отвърна Шамрон. - Защото след срещата си с Михаил Абрамов и Йоав Савир те ще престанат да съществуват.
Имаше една денонощна бензиностанция с магазин в Лиуа, която обслужваше чуждестранни работници и шофьори на камиони. Индиецът зад касата изглеждаше, сякаш не е спал от месец. Йоав - арабинът, който не беше арабин - накупи храна и вода, достатъчни за цял взвод, както и няколко евтини гутри и свободни памучни дрехи, каквито носеха пакистанците и бангладешците. Той сподели с индиеца, че с приятелите си планира да изкара ден-два сред дюните в общение с Бога и природата. Онзи му каза, че северно от Лиуа, непосредствено до саудитската граница, има особено красиво природно образувание.
- Само че бъдете внимателни - допълни той. - По тези места е пълно с контрабандисти и членове на Ал Кайда. Много е опасно.
Йоав благодари на индиеца за предупреждението. После плати сметката, без да се пазари, и излезе.
Групата се отправи на север, както им бе препоръчал индиецът, но щом излязоха от града, направиха остър завой на юг. Дюните имаха цвят на рози и бяха с височината на Юдейските хълмове. Двата „Ланд Крузър“-а се движиха близо час, избирайки твърдите пустинни участъци, и спряха чак когато стигнаха до оградата на саудитската граница. Тъй като скоро щеше да се съмне, те покриха джиповете с камуфлажни мрежи и облякоха дрехите, закупени в Лиуа. Иоав и другите от Саярет заприличаха отново на араби, докато Михаил изглеждаше като западен изследовател, пристигнал да търси някакъв древен град, изгубен под пясъците на Арабия. Неговата експедиция започна трийсет минути по-късно, когато зелената точица на Габриел Алон престана да се движи на около шейсет километра западно от местоположението на специалния екип. Те натъпкаха раниците си с колкото можеха повече оръжия и вода. След това прескочиха граничната ограда и поеха натам.