Габриел не знаеше името на следователя, който в крайна сметка набра номера. Не знаеше и кога точно бе станало това. Знаеше само, че престоят му в Ню Скотланд Ярд се проточи далеч по-дълго от необходимото. Наближаваше полунощ, когато следователят най-сетне го поведе по поредица от ярко осветени коридори към главния вход на сградата. В лявата си ръка носеше плика с вещите на Габриел. По неговите размер и форма Габриел прецени, че там липсва 9-милиметровата берета.
Навън приятното следобедно време бе отстъпило на пороен дъжд. Паркирана под прикритието на стъкления портик, тъмна лимузина „Ягуар“ го очакваше с двигател, работещ на празен ход. Габриел пое плика от следователя и отвори задната врата на автомобила. Вътре, елегантно кръстосал крака, седеше човек, който сякаш бе създаден именно за това. Бе облечен в тъмносив костюм по мярка и сребриста вратовръзка, която подхождаше на цвета на косата му. Неговите светли очи, обикновено непроницаеми, сега издаваха, че е прекарал дълга и тежка вечер. Като заместник-директор на МИ5, Греъм Сиймор носеше на плещите си тежката отговорност да брани Британските острови от екстремисткия ислям. А сега за пореден път, въпреки най-старателните усилия на неговия отдел, екстремистите бяха надделели.
Макар двамата да си бяха сътрудничили многократно, Габриел не знаеше много за личния живот на Греъм Сиймор. Беше му известно, че съпругата му се казва Хелън, че той я обожава и че имат син, който управляваше парите на вложители в нюйоркския клон на известна британска финансова институция. Всичко друго, което Габриел знаеше за личните дела на Сиймор, бе научил от съдържанието на обемните папки в архивите на Службата. Този човек беше реликва от славното минало на Великобритания, страничен продукт на горната средна класа, отгледан, възпитан и програмиран за ръководител. Вярваше в Бог, ала не с твърде голяма ревност. Вярваше в родината си, но не беше сляп за недостатъците й. Беше добър в голфа и някои други спортове, но често бе готов да отстъпи пред по-слаб съперник в името на значима кауза. Беше човек, на когото се възхищаваха и - най-същественото - на когото можеше да се разчита - качество, което се срещаше рядко сред шпионите и служителите на тайната полиция.
Греъм Сиймор обаче не беше човек с безкрайно търпение и в момента за това свидетелстваше мрачното му изражение. Той измъкна брой на „Телеграф“ от джоба на гърба на предната седалка и го пусна в скута на Габриел. Заглавието на първа страница гласеше: „Царство на терора“. Под него имаше три снимки, запечатали последствията от трите атентата. Габриел разгледа снимката на Ковънт Гардън Маркет, за да провери дали не присъстваше на нея, но видя единствено жертвите. Тази снимка отразяваше провала, помисли си той. Осемнайсет мъртви, десетки тежко ранени, сред които бяха и двамата полицаи, които го бяха повалили. И причината за всичко това беше изстрелът, който не му бяха позволили да произведе.
- Ужасно кървав ден - уморено рече Сиймор. - Изглежда, единственото по-лошо нещо, което би могло да се случи, е пресата да научи за теб. И още преди привържениците на конспиративни теории да са си начесали езиците, целият ислямски свят ще е убеден, че атентатите са замислени и извършени от Службата.
- Бъди сигурен, че вече са плъзнали подобни слухове. - Габриел върна вестника на Сиймор и попита: - Къде е жена ми?
- В хотела, където сте отседнали. Поставил съм свои хора във фоайето. - Сиймор направи пауза и после добави: - Едва ли е нужно да ти казвам, че не е особено до-волна от теб.