Габриел работеше без предварителни очертания върху платното, а палитрата му бе повлияна от цветовете, които бе видял в пустинята Руб ел Хали. Комбинирайки педантичния рисунък на старите майстори със свободата на импресионистите, той постигаше настроение, което беше едновременно класическо и съвременно. На шията й той сложи наниз от перли, а ръцете й обкичи с диаманти и злато. Над рамото й сияеше - подобно на луна - циферблат. Около босите й крака бяха пръснати орхидеи. В продължение на няколко дни той се бори с фона. В крайна сметка реши да я изобрази в стила на Караваджо - изплуваща от мрака. Или по-скоро потъваща в мрака? Това щеше да определи развоят на бунтовете по улиците на Арабския свят.
Независимо от натоварената работа, външният вид на Габриел видимо се подобри. Наддаде, започна да спи повече, болката от раните започна да отшумява. Постепенно укрепна достатъчно, за да се изкачва отново до скалистия хребет. Всеки ден се разхождаше малко по-надалеч, като не оставяше на Шамрон друг избор, освен да го наблюдава от разстояние. Настроението на Стареца все повече помръкваше, докато Габриел постепенно се изплъзваше от ръцете му. Той знаеше, че настъпва моментът да си тръгне. Но не знаеше как точно да го направи. Киара започна тайно да замисля някаква криза, която да накара Шамрон да се върне на булевард „Цар Саул“. Като не успя да измисли нищо, тя се видя принудена да прибегне до помощта на Геула, която сякаш искрено се наслаждаваше на продължителното отсъствие на Ари. С неохота тя нареди на съпруга си да остане в Корнуол най-късно до завършването на картината. После трябваше да се прибере у дома.
И така, обзет от лошо предчувствие, Шамрон наблюдаваше как на платното бавно оживява образът на Надия ал Бакари. Колкото повече картината придобиваше завършен вид, толкова по-старателно работеше Г абриел. В същото време сякаш никак не му се искаше да я завърши. Обхванат от рядка за него нерешителност, той добавяше и заличаваше редица дребни детайли. Шамрон мълчаливо се наслаждаваше на неспособността на Габриел да завърши картината. Всеки ден, с който Габриел забавяше края на работата си, беше подарък за Ари.
В крайна сметка преработването и доизпипването приключиха и Габриел премина към последния етап, когато трябваше да приеме творбата си. Не само образа на Надия, а всичко останало. Шамрон виждаше как сянката на смъртта бавно се оттегля от лицето на Габриел. През една ясна августовска сутрин той влезе в импровизираното ателие на Габриел и завари вътре един мъж, който поразително приличаше на онзи талантлив младеж, когото бе забелязал в йерусалимската Художествена академия „Бецалел“ през ужасната есен на 1972 г. Само косата му сега беше различна. Навремето тя бе черна като тази на Надия. А сега бе прошарена на слепоочията.
Той бе застанал пред платното, подпрял с една ръка леко наведената си встрани глава. Образът на Надия сияеше на интензивната бяла светлина от халогенните лампи. Портрет на една разбудена жена. Портрет на една мъченица. Портрет на един шпионин.
Шамрон наблюдава Габриел в продължение на няколко минути, преди да го заговори:
- Готова ли е, синко?
- Да, абба - отвърна Габриел след известно време. -Мисля, че е готова.
На следващата сутрин дойдоха да вземат картината. Когато Габриел се прибра от разходката си по скалите, Шамрон вече си бе заминал. Така бе по-добре, каза той на Киара. Последното, от което се нуждаеше Габриел сега, бе още едно сбогуване.
69.
НЮ ЙОРК
Идеята официалното откриване на крилото „Надия ал Бакари“ в Музея на модерното изкуство да се проведе именно на 11 септември беше на Сара Банкрофт. Началникът на нюйоркското специално антитерористично звено обаче смяташе, че предвид настоящите вълнения в Близкия изток може би щеше да е по-разумно да се избере друга дата, ненатоварена с подобна символика. Сара обаче не се отказваше. Събитието щеше да се проведе вечерта на 11 септември. И ако антитерористичното звено не можеше да гарантира сигурността му, Сара познаваше хора, които можеха.
Демонстрантите пристигнаха за събитието рано, бяха хиляди и изпълниха цялата Петдесет и трета улица. Повечето бяха феминистки и защитници на човешките права, които подкрепяха каузата на Надия ал Бакари за коренни промени в Близкия изток. Имаше обаче и неколцина джихадисти с налудничави погледи, дошли от Бруклин, които бяха там, за да я заклеймят като еретичка. Никой не обръщаше внимание на Габриел и Киара, които дойдоха с черен „Ескалейд“ и тихомълком влязоха в музея. Един охранител ги придружи до офисите на Музея на модерното изкуство, където завариха Сара да се бори с ципа на вечерната си рокля. Навсякъде имаше пакети с официалното издание на Музея на модерното изкуство, посветено на колекцията. Нарисуваният от Габриел портрет на Надия ал Бакари беше на корицата.