Вече минаваше девет часът, а полянката в края на алеята потъваше в сумрак. Койл хвърли поглед към масите за пикник и различи тъмния силует на мъж, който седеше сам. Той поведе Люси на кратък оглед за записващи устройства, а след това се запъти към масата с непознатия. Едва когато наближи на няколко крачки, осъзна, че това не е човекът от саудитското разузнаване, с когото поддържаше връзка. Този мъж имаше прошарена коса на слепоочията и зелени очи, които сякаш светеха в мрака. Те погледнаха кучето по начин, който предизвика у Койл тръпки.
- Извинете - рече Елис. - Взех ви за друг.
Той се обърна да си ходи, но чу зад себе си гласа на непознатия:
- За кого по-точно?
Койл отново се обърна. Човекът със зелените очи седеше на същото място.
- Кой сте вие? - попита го Койл.
- Аз съм този, когото ти продаде на саудитското разузнаване за трийсет сребърника, заедно с Надия ал Бакари. Ако зависеше от мен, бих те изпратил в ада заради постъпката ти. Но днес е твоята щастлива вечер, Елис.
- Какво искате?
- Исках да погледам лицето ти, докато ти поставят белезниците.
Койл отстъпи ужасен назад и трескаво се заоглежда. Мъжът на масата само се усмихна леко.
- Питах се дали ще посрещнеш съдбата си със същото достойнство, с каквото тя посрещна своята. Сега виждам отговора.
Койл пусна каишката на Люси и хукна да бяга, но миг по-късно бе обграден от агенти на ФБР. Габриел остана в парка, докато отведоха Койл, а после се отправи по алеята към булевард „Макартър“. По обяд на следващия ден вече беше в Корнуол.
71.
ПОЛУОСТРОВ ЛИЗАРД, КОРНУОЛ
Той бе съвсем различен човек, когато се завърна от Америка, това бе очевидно за всички. Раните му бяха зараснали, а налегналата го в последно време покруса сякаш най-сетне бе отминала. След като го срещна една дъждовна сутрин пред старата каменна църква, Вера Хобс обяви, че е напълно реставриран и готов за поставяне в рамка. Но кой бе способен да извърши тази задача?
- Нашият мистериозен приятел от залива не е от хо-, рата, дето ще се оставят на грижата на други - отбеляза Доти Кокс. - Сигурна съм, че сам себе си е поставил на триножника и се е реставрирал собственоръчно. Затова изглежда толкова добре.
Есента отново бе към средата си, а дните представляваха няколко часа бледосива светлина, накъсваща сякаш безкрайните нощи. Обитателите на селото го виждаха сутрин,, когато слизаше да пазарува, а после отново следобед, когато се разхождаше сам по скалистия хребет. Като че ли не работеше. От време на време го забелязваха в беседката със скицник в скута, но триножникът стърчеше празен в ателието му. Доти се опасяваше, че го е споходил пристъп на усещане за безсмислие, ала според Вера обяснението се криеше другаде.
- Щастлив е за първи път в живота си - твърдеше тя. - Сега му трябва само разкошната му съпруга да народи няколко дечица.
Странно, но сега съпругата му изглеждаше някак неспокойна. Към жителите на селцето тя се отнасяше все така вежливо, очевидно я притесняваше приближаващата зима. Готвеше сложни ястия, които изпълваха къщата с аромата на розмарин, чесън и домати. Понякога, когато прозорците бяха отворени, ако човек се поспреше наблизо, можеше да я чуе как пее на италиански със своя страстен глас. Песните й бяха винаги тъжни. Дънкан Рейнолдс предположи, че се чувства самотна, и предложи жените да я поканят на женско парти в „Годолфин Армс“. Те й предложиха. Тя им отказа. Разбира се, вежливо.
Ако реставраторът си даваше сметка за състоянието на жена си, това не личеше по нищо. Опасявайки се, че двойката върви към семейна криза, Доти Кокс реши да поговори с него следващия път, когато дойдеше да пазарува сам в бакалията й. Цяла седмица измина, преди да й се удаде удобна възможност. Той влезе по обичайното време, към десет и половина. Взе пластмасова кошница от купа до вратата и се зае да я пълни с ентусиазма на прегладнял войник. Доти го наблюдаваше развълнувано иззад щанда си и репетираше наум речта си. Ала когато реставраторът започна да нарежда покупките си на тезгяха, тя не успя да каже нищичко освен обичайното .Добро утро“.
Нещо в интонацията на Доти накара реставратора да я изгледа с подозрение. После сбърчи вежди и подаде смачкана банкнота от двайсет лири.
- Почакайте!-каза внезапно той, виждайки последния брой на „Таймс“ на стойката за вестници. - Това също.