Ягуарът прекоси Кавендиш Плейс и се спря пред входа на хотел „Лангам“.
- Бих искал да получа оръжието си.
- Ще видя какво мога да направя - отвърна Сиймор.
- Колко време ще трябва да остана тук?
- От Скотланд Ярд биха искали да останеш в Лондон до края на почивните дни. А в понеделник сутрин можеш да се върнеш в крайбрежната си къща и да се концентрираш единствено върху Тициан.
- Откъде знаеш за Тициан?
- Знам всичко. Освен как да попреча на роден във Великобритания мюсюлманин да извърши масово убийство в Ковънт Гардън.
- Аз можех да го спра, Греъм.
- Така е - замислено потвърди Сиймор. - А ние щяхме да ти се отплатим, разкъсвайки те на парчета.
Габриел излезе от колата, без да каже и дума повече. „Ролята ти в този случай официално приключи“ - промърмори той на влизане в лобито. Дълго след това не спря да си го повтаря като мантра.
8.
НЮ ЙОРК
Същата вечер другата вселена, която обитаваше Габриел Алон, също бе разтърсена, но по съвсем различни причини. Беше сезонът на есенните аукциони в Ню Йорк - онова тревожно време, когато суетното и екстравагантно общество на художници, търговци и ценители на изобразителното изкуство се събира на едно място и в продължение на две седмици е заето с трескаво купуване и продаване. Както обичаше да казва Никълъс Лавгроув, това бе един от малкото моменти, когато се считаше за все още модерно да си безмерно богат. В същото време това бе адски сериозен бизнес. Огромни колекции биваха събирани, цели състояния биваха спечелвани или изгубвани. Една-единствена сделка можеше да постави началото на блестяща кариера. Или пък да я погуби.
Професионалната репутация на Лавгроув, подобно на тази на Габриел Алон, вече отдавна беше изградена и затвърдена. Роден и получил образованието си във Великобритания, той имаше репутацията на най-търсения консултант в сферата на живописта в цял свят - експерт с такова влияние, че бе способен да променя пазарните тенденции с небрежен коментар или сбърчване на елегантния си нос. Познанията му в живописта бяха безмерни, както и банковата му сметка. На Лавгроув не му се налагаше да търси клиенти. Те сами идваха при него, изпълнени с респект и готови с охота да платят солидна комисиона. Тайната на успехите на Лавгроув се криеше в безпогрешното му око и в пословичното му благоразумие. Той никога не злоупотребяваше с оказаното му доверие. Никога не участваше в сплетни или в двойни игри.
Беше една от най-редките птици в търговията с картини - човек, който държеше на думата си.
Въпреки репутацията си обаче, докато бързаше по Шесто Авеню, Лавгроув бе обзет от обичайната „пред-аукционна треска“. След години на спад в цените и слаби продажби пазарът на живописни произведения най-сетне сякаш бе започнал да се съвзема. Първите търгове за сезона заслужаваха внимание, но все пак не бяха покрили очакванията. Тази вечер обаче имаше вероятност аукционът за следвоенна и съвременна живопис да взриви художествените среди. Както обикновено, Лавгроув обслужваше клиенти и от двете страни на действието. Двама от тях бяха продавачи, докато трети искаше да се сдобие с артикул 12 - „Охра, червено и червено“, маслени бои върху платно, от Марк Ротко. Необичайното при последния клиент беше, че Лавгроув дори не знаеше името му. Контактуваше с някой си господин Хамдали в Париж, който пък, на свой ред, предаваше информацията на клиента. Договорката бе доста необичайна, но от гледна точка на Никълъс бе изключително изгодна. Само през последните дванайсет месеца този колекционер бе закупил творби на стойност повече от двеста милиона щатски долара. Ако тази вечер нещата се развиеха по план, банковата му сметка щеше да набъбне значително.
Той свърна зад ъгъла по Западна Четиридесет и девета улица и скоро се озова пред входа на „Кристис“. В просторното, остъклено отвсякъде лоби изобилстваше от диаманти, коприна, его и колаген. Лавгроув се спря за кратко, за да целуне напудрената буза на богата герман-ка, наследница на фирма за опаковки, а после се запъти към гардероба, където веднага се опитаха да го заговорят двама незначителни търговци от Ъпър Ист Сайд. Той ги отпрати с махване на ръката, после взе своята табелка за участие в наддаването и се отправи към аукционната зала.
Въпреки своята слава, залата беше изненадващо обикновена - нещо средно между салона на Общото събрание на ООН и аудиториите, където ораторстват телевизионните проповедници. Стените бяха в еднообразен сиво-бежов цвят, също както и сгъваемите столове, които бяха подредени почти без никакво разстояние помежду им, за да се оползотвори ограниченото пространство. Зад по-добната на амвон трибуна имаше въртяща се витрина, а непосредствено до нея половин дузина служители на „Кристис“ седяха в готовност зад няколко телефонни апарата. Лавгроув вдигна поглед към кабинките, надявайки се да разпознае някое лице зад затъмнените стъкла, а после се обърна към репортерите, наблъскани като добитък в задния ъгъл. Прикривайки номера на табелката си, той ги подмина и се отправи към обичайното си място в предната част на салона. Там бе Обетованата земя, където всички търговци, консултанти и колекционери на картини таяха надежда да седнат някой ден. Тези места не бяха за хора със слаби сърца или плитки джобове. Лавгроув ги наричаше „смъртоносната зона“.