На този етап обаче мислите на Навот сякаш бяха съсредоточени единствено върху чинийката с кифлички. Поддавайки се на изкушението, той избра една, раздели я внимателно и постави върху нея конфитюр от ягоди и бита сметана. Габриел си наля чай от алуминиевия чайник и тихо - на немски с берлински акцент, наследен от майка му - попита за целта на ненадейното посещение на Навот.
- Имах да обсъждам с британските ми колеги редица вътрешни въпроси, сред които и озадачаващ доклад за един бивш наш агент, който сега живее тук под протекцията на МИ5. Носят се слухове за връзка между този агент и последния атентат в Ковънт Гардън. Ако трябва да съм честен, първоначално ги приех доста скептично. Тъй като познавам добре въпросния агент, не можех да допусна, че той би рискувал позицията си във Великобритания, извършвайки неблагоразумието да извади оръжие на обществено място.
- Как трябваше да постъпя, Узи?
- Трябваше да се свържеш с твоя надзорник от МИ5 и да си измиеш ръцете.
- Какво би направил ти в подобна ситуация?
- Ако бях в Йерусалим или в Тел Авив, въобще нямаше да му мисля. Щях незабавно да видя сметката на копелето. Но тук... - Навот сниши глас. - Тук сигурно щях най-напред да се замисля за евентуалните последици от подобно действие.
- Загинаха осемнайсет души, Узи!
- Считай се за късметлия, че не си бил деветнайсетият. - Навот свали очилата си. Това бе знак, че разговорът ще стане неприятен. - Изкушавам се да попитам дали наистина си възнамерявал да стреляш. Но предвид обучението ти и досегашните ти подвизи, се боя, че вече знам отговора. Агентите на Службата изваждат оръжието си с една - единствена цел. Не за да го размахват като гангстери или да отправят безсмислени заплахи. Те дърпат спусъка и убиват. - Узи направи пауза и сетне добави: - Погрижи се за ближния, преди той да успее да се погрижи за теб. Ако не се лъжа, тези думи са записани на страница дванайсета от малкото червено тефтерче на Шамрон.
- Той знае ли за Ковънт Гардън Маркет?
- Отговорът на този въпрос ти е добре известен. Шамрон знае всичко. Впрочем не бих се изненадал, ако е научил за приключението ти и преди мен самия. Въпреки всички мои опити да го убедя да се отдаде на заслужен отдих, той държи да поддържа връзка с източниците си от едно време.
Габриел добави няколко капки мляко към чая си и бав-но го разбърка. Шамрон... Това име бе почти синоним на историята на Израел и неговите разузнавателни служби.
След като се бе сражавал в израелската война за независимост през 1948 г., Ари Шамрон бе прекарал следващите шейсет години, защитавайки Израел от множество врагове, решени да го унищожат. Бе успявал да проникне в палатите на крале, бе разкривал мрачните тайни на не един и двама диктатори и бе елиминирал безчет противници, често с помощта на хора като Габриел. Една-единствена тайна обаче бе винаги убягвала на Шамрон: тайната на удовлетворението. На преклонна възраст и с разклатено здраве, той отчаяно се бе вкопчил в ролята на сивия кардинал в службите за сигурност на Израел и все още се месеше във вътрешните дела на Службата, сякаш тя беше негово лично владение. Правеше го не от арогантност, а по-скоро заради глождещото го опасение, че делото на живота му е поставено на карта. Макар да се радваше на икономически просперитет и да разполагаше със силна армия, Израел си оставаше заобиколен от свят, в който почти без изключение всеки се отнасяше враждебно към самото му съществуване. Фактът, че Габриел бе решил да се оттегли именно в този свят, сякаш бе причина за едно от най-големите разочарования за Шамрон.
- Изненадан съм, че не е дошъл тук лично - отбеляза Г абриел.
- Обмисляше тази възможност.
- Защо се отказа?
- Никак не му е лесно да пътува.
- Какво го притеснява сега?
- Всичко - каза Навот, свивайки масивните си рамене. - Напоследък все по-рядко напуска Тиберия. Просто седи на верандата, загледан в езерото. Направо подлудява Геула. Тя ме умолява да му намеря някаква работа.
- Да го посетя ли?
- Не е на смъртно легло, ако се притесняваш за това. Ала все пак няма да е зле скоро да го навестиш. Кой знае? Може пък и да решиш, че отново харесваш родината си.