Всичко това се промени в сутринта на атентатите на 11 септември 2001 г. Последвалата война щеше да бъде война в сенките - територия, която Ейдриън Картър познаваше доста добре. Докато Пентагонът се опитваше да подготви някакъв военен отговор на атентатите, Картър и неговият екип в Контратерористичния център съставиха дързък план за унищожаване на афганистанското убежище на Ал Кайда с помощта на финансирана от ЦРУ партизанска война, оглавена от неколцина представители на американските спецчасти. А когато командири и воини на Ал Кайда започнаха да попадат в американски ръце, именно Картър от своето бюро в Лангли често приемаше ролята на техен съдник. Черните затвори, тайното прехвърляне на затворници, усъвършенстваните процедури за разпит - всичко това носеше отпечатъка на Картър. Той не изпитваше никакви скрупули за действията си, не-можеше да си позволи подобен лукс. За Ейдриън Картър всяка сутрин беше 12 септември. Никога повече, беше се зарекъл той, нямаше да допусне американци да се хвърлят от небостъргачи, подпалени от терористите.
Вече десет години Картър съумяваше да спазва това обещание към себе си. Никой американец не бе успявал да постигне повече в предотвратяването на очакваната втора атака на своето отечество. При все това, заради многобройните му тайни прегрешения, пресата редовно го приковаваше на позорния стълб, а прокуратурата дишаше във врата му. По съвет на юристите на Управлението, той бе прибягнал до услугите на скъпоплатен адвокат от Вашингтон - проява на разточителство, която значително бе стопила спестяванията му и бе принудила съпругата му - Маргарет, да се върне към учителската професия. Приятелите убеждаваха Картър да напусне Управлението и да се прехвърли в по-доходния и процъфтяващ във Вашингтон охранителен бизнес, но той отказваше. Провалът в предотвратяването на ударите на 11 септември не му даваше мира. А духовете на онези три хиляди жертви го заставяха да продължава да се бори до пълното премахване на врага.
Войната бе взела своята дан от Картър - бе пострадал не само семейният му живот, който вече едва креташе, но и здравето му. Лицето му бе изпито и мрачно и Габриел забеляза лек тремор в дясната му ръка, докато той поставяше в чинийката си сладки от бюфета в трапезарията.
- Високо кръвно - поясни Картър, докато си наливаше кафе от термос с помпичка. - Започна в деня на встъпването ми в длъжност и оттогава се покачва и спада в зависимост от нивото на терористична заплаха. Безрадостен факт е, но след десетте години война с ислямските терористи съм се превърнал в жив индикатор за степента на заплаха за националната сигурност.
- И какъв е кодът за заплахата днес?
- Между другото, в случай че не знаеш - каза Ейдриън, - старата система с цветните кодове я изоставихме.
- Какво ти подсказва кръвното?
- Червен код - намусено каза Картър. - И то яркочервен.
- Не така смята директорката на Съвета за национална сигурност. Тя твърди, че няма непосредствена опасност.
- Тя невинаги си пише изказванията сама.
- А кой й ги пише?
- Белият дом - каза Картър. - Президентът не обича да безпокои американския народ напразно. Повишаването на нивото на заплаха би влязло в противоречие с една много удобна версия, която напоследък все повече се чува във Вашингтон.
- И какво гласи тази версия?
- Че Америка е прекалила в реакцията си към атентатите на 11 септември. Че Ал Кайда вече не е заплаха за никого, а още по-малко - за най-могъщата държава на земята. И че е време да обявим победа в глобалната война срещу тероризма и да обърнем повече внимание на вътрешната ситуация. - Ейдриън смръщи вежди. - Не понасям журналистите да използват думата „версия“! Едно време журналистите се придържаха към фактите. А фактите са пределно ясни. На света днес съществуват организирани сили, чиято цел е да омаломощят и дори да унищожат Запада посредством стихийни прояви на насилие. Тези сили са част от по-мащабно радикално движение, целящо да наложи законите на шериата и да възстанови ислямския халифат. И колкото да стискаме палци, те няма да се откажат просто така.