Двамата бяха седнали един срещу друг край право-ъгълната масичка. Картър човъркаше крайчеца на един стар кроасан, а мислите му очевидно бяха на друго място. Габриел знаеше, че не трябва да проявява нетърпение. Ейдриън често бе събеседник с разпиляна мисъл. В крайна сметка щеше да стигне до основната си идея, но по пътя към нея щеше да направи ред отклонения, които несъмнено щяха да са от полза за Алон някой ден.
- В известен смисъл - продължи Картър, - аз разбирам стремежа на президента да обърне нова страница в историята. Той приема глобалната война срещу тероризма като нещо, което го отклонява от по-висшите цели. Сигурно ще ти е трудно да повярваш, но съм се срещал с него само два пъти досега. Нарича ме Ендрю.
- Поне вдъхва на американците надежда.
- Надеждата невинаги е приемлива стратегия, когато на карта е заложен животът на хората. Тъкмо надеждата позволи да се случи трагедията на 11 септември.
- Кой дърпа конците в президентската администрация?
- Джеймс Маккена, съветник на президента по въпросите на вътрешната безопасност и контратероризма. Познат е още като „царя на тероризма“, което е любопитно, понеже именно той забрани думата „тероризъм“ да се използва в публични изявления. Препоръча да не се използва дори при закрити врати. Също така недопустимо е да се съчетава с „ислямски“. Според Джеймс Маккена ние въобще не водим война с ислямски терористи. По-скоро участваме в международно начинание срещу шайка транснационални екстремисти. Въпросните екстремисти, които по случайно стечение на обстоятелствата са мюсюлмани, са досадни, но не представляват реална заплаха за нашето съществуване или начина ни на живот.
- Ха! Кажете това на хората, които изгубиха свои близки в Париж, Копенхаген и Лондон.
- Реагираш емоционално - саркастично отбеляза Кар-тър. - А Джеймс Маккена не толерира никакви емоции, когато става въпрос за тероризма.
- Искаш да кажеш „екстремизма“ - поправи го Габриел.
- Прости ми - отвърна Ейдриън. - Маккена е политическо животно, което се смята за експерт в разузнаването. Работил е в Сенатската комисия по разузнаването през деветдесетте години на миналия век и е дошъл в Лангли малко след появата на Гърка. Изкарал е там само няколко месеца, но това не му пречи да има себе си за ветеран от ЦРУ. Ако слушаш Маккена, той е „вътрешен човек, който винаги е защитавал интересите на Управлението“. Истината обаче е съвсем друга. Той ненавижда Управлението и всички, които се трудят между неговите стени. А най-силно от всички презира мен.
- Защо?
- Защото, изглежда, съм го злепоставил на едно събрание на висши ръководни кадри. Самият аз не си спомням случката, но Маккена и до днес не ми е простил. Освен това дочувам, че ме смята за чудовище, нанесло непоправими щети на имиджа на Съединените щати пред света. Нищо не би го направило по-щастлив от това да ме види зад решетките.
- Хубаво е човек да чуе, че в американската разузнавателна общност отново цари пълна хармония.
- Впрочем Маккена си въобразява, че всичко върви добре именно защото начело на цялата игра е самият той. По някакъв начин дори успя да се намести на позицията председател на нашата нова Група за разпити на особено ценни политически затворници. Ако някоя ключова за тероризма фигура бъде задържана някъде по света при каквито и да било обстоятелства, Джеймс Маккена веднага оглавява разпитите. Тази власт е прекалено много за един човек, пък бил той и експерт. А за жалост, Джеймс
Маккена не спада към последната категория. Амбициозен е, мотивите му са добри, но няма представа какво прави. И ако не внимава, може да погуби всички ни.
- Очарователен човек - отбеляза Габриел. - Кога ще ми се удаде да се запознаем?
- Никога.
- Тогава защо съм тук, Ейдриън?
- Тук си заради атентатите в Париж, Копенхаген и Лондон.
- Кой ги е осъществил?
- Нов клон на Ал Кайда - отговори Картър. - Но се боя, че е станало с подкрепата на личност, заемаща позиция с ключово влияние в западното разузнаване.
- Името?
Картър не каза нищо повече. Дясната му ръка трепереше.
12.
Двамата събеседници излязоха на задната тераса и се настаниха в два стола от ковано желязо край перилата. Картър постави чашата с кафе на коляното си и се загледа в грациозните сиви кули на Джорджтаунския университет. В момента разказваше за бедняшки район на Сан Диего, където през лятото на 1999 г. пристигнал млад йеменски духовник на име Рашид ал Хусейни, С пари, подсигурени от саудитска ислямска фондация, йеменецът закупил занемарена индустриална постройка, превърнал я в джамия и се захванал да набира вярващи. Най-усилено търсел из студентските общежития на Държавния университет на Сан Диего, където съумял да привлече последователи сред арабските студенти, избягали в Съединените щати от задушаващите режими у дома, но озовали се изгубени в тази гурба - „земя на чужденци“. Рашид бил изключително подходящ за техен водач. Единствен син на бивш йеменски министър, той бил роден в Америка, владеел разговорния американски английски и бил неособено горд притежател на американски паспорт.