След това животът в Гънуолоу като че ли се върна в обичайното си русло. Хората срещаха реставратора в късната утрин, когато слизаше в селцето със съпругата си да пазаруват. Сетне по някое време следобед го виждаха да се разхожда по скалния хребет, облечен в тъмнозеления си шлифер „Барбур“ и каскет, смъкнат ниско до веждите. Дори да не ги поздравяваше, хората не се засягаха. Ако изглеждаше напрегнат, гледаха да не му се пречкат. Защото винаги, щом някой непознат дойдеше в селцето им, те следяха всяка негова стъпка, докато не си тръгнеше. Реставраторът и неговата съпруга можеше родом да са от Италия, но сега принадлежаха на Корнуол и горко на онзи, комуто хрумнеше да им ги отнеме отново.
На полуостров Лизард обаче имаше и такива, които смятаха, че нещо е останало скрито. Един от тях даже бе убеден, че знае точно какво. Името му беше Теди Синклер. Беше собственик на прилична пицария в близкия град Хелстън и поддръжник на конспиративни теории от всякакъв род. Теди твърдеше, че стъпването на Луната е измама, а атентатите от 11 септември 2001 г. са извършени от самите американци. Също така беше убеден, че човекът от залива Гънуолоу крие и други тайни, освен умението да „лекува“ картини.
За да докаже теорията си, той събра селяните в кръчмата „Агне и флаг“ през втория четвъртък на ноември и постави пред тях начертана от него таблица, която донякъде напомняше на Периодичната система на химическите елементи на Менделеев. Тя подкрепяше идеята, че експлозиите в иранските ядрени съоръжения несъмнено са дело на легендарен служител на израелското разузнаване на име Габриел Алон, както и че същият този Алон понастоящем живее необезпокояван в залива Гънуолоу под фалшивото име Джовани Роси. Когато всеобщият смях в кръчмата най-сетне утихна, Дънкан Рейнолдс каза, че тази теория била най-налудничавото нещо, което бил чувал, откакто някакъв французин бе решил, че цяла Европа трябва да има обща валута. Ала този път Теди не отстъпи от позицията си относно това какво трябва да бъде сторено след тези събития. И с право, защото, макар да бъркаше за кацането на Луната и за атентатите от 11 септември, Теди беше съвършено прав за мъжа от залива Гънуолоу.
На следващата сутрин - в Деня на примирието - селцето осъмна с новината, че реставраторът и съпругата му са си заминали. Обзета от паника, Вера Хобс изтича до къщата в залива и надзърна през прозорците. Пособията на реставратора бяха разхвърляни върху ниска масичка, а на статива имаше платно с гола жена, полегнала на канапе. На Вера беше необходим само миг, за да осъзнае, че канапето на рисунката е същото като това във всекидневната, а жената на платното - онази, която виждаше всяка сутрин в своята пекарна. Въпреки смущението, Вера не можеше, да откъсне поглед от картината, защото без съмнение тя беше една от най-красивите, които бе виждала през живота си. Беше също добър знак, помисли си тя и се запъти обратно към селцето. Подобна картина не се зарязва просто така дори когато човек гледа да избяга от някъде възможно най-скоро. Все някога реставраторът и съпругата му щяха да се върнат. Защото тежко на проклетия Теди Синклер, ако не се върнеха.
2.
ПАРИЖ
Първата бомба избухна в 11,46 часа на „Шан-з-Елизе“. Директорът на френските служби за сигурност по-късно заяви, че не е получил никакво предупреждение за предстоящ атентат - твърдение, което навярно би развеселило неговите критици, ако не бяха многобройните жертви. Предупредителните знаци бяха очебийни, твърдяха те. Единствено слепец или човек, който съзнателно си е затварял очите, не би ги забелязал.
За Европа моментът на атентата едва ли можеше да е по-неблагоприятен. След десетилетия безотговорно пилеене на средства огромна част от континента сега се намираше на ръба на финансовата катастрофа. Държавните дългове растяха, хазните бяха празни, а разглезеното европейско население застаряваше и се обезверяваше. Бе настъпил часът за строги икономии. В подобна обстановка нищо не можеше да остане неприкосновено. Бюджетите за здравеопазване, висше образование, култура, даже и пенсиите - всичко подлежеше на сериозни съкращения. По така наречената „периферия“ на Европа по-неукрепналите икономики рухваха една след друга като плочки от домино. Гърция бавно потъваше в Егейско море, Испания беше „на животоподдържащи системи“, а ирландското икономическо чудо се бе оказало просто една химера. В заседателните зали на брюкселските институции мнозина еврократи вече се осмеляваха да изричат на глас някога немислимото: че мечтата за европейска интеграция загива. А в най-мрачните мигове някои от тях дори си задаваха въпроса дали не загива и самата Европа.