През този ноември рухна и поредната наивна представа, че Европа е способна да поема безчетните вълни мюсюлмански емигранти, прииждащи от бившите й колонии, и в същото време да съумява да съхрани своята култура и начин на живот. Някогашната временна прог^ рама за задоволяване недостига на работна ръка след Втората световна война необратимо бе изменила облика на целия континент. Неподатливи на контрол мюсюлмански квартали опасваха почти всеки по-голям европейски град, а няколко държави сякаш бяха обречени да бъдат обитавани от преобладаващо мюсюлманско население още преди да изтече векът. Никой от властимащите не се бе сетил да се допита до коренните европейци, преди да бъдат отворени границите. И сега, след години бездействие, европейците започваха да се противят. Дания бе наложила драконовски ограничения върху браковете с имигранти. Франция бе забранила носенето на хиджаб1 на обществени места. А швейцарците, които иначе едва се търпяха едни други, единодушно бяха решили да не позволят спретнатите им градчета и селца да бъдат загрозявани от минарета. Ръководителите на Великобритания и Германия категорично бяха обявили, че мултикултура-лизмът - действителната религия на постхристиянска Европа — вече е изпята песен.
Мнозинството бе решено повече да не се огъва пред волята на малцинството, заявяваха те. Нито пък да затваря очите си за набиращия сила в европейското общество екстремизъм. Старото съперничество между християнството и исляма очевидно навлизаше в нова и опасна фаза. Мнозина се страхуваха, че борбата ще се окаже неравна. Едната страна бе омаломощена от старостта и твърде самодоволна. Другата бе като барутен погреб, който можеше да се възпламени от няколко карикатури на Мохамед в датски вестник.
Едва ли имаше място, където проблемите на Европа да изпъкват по-отчетливо, отколкото в Клиши су Боа -взривоопасното арабско предградие на Париж. Именно тук бе хвръкнала искрата, подпалила масовите размирици из цяла Франция през 2005 г. Предградието се славеше с едно от най-високите нива на безработица и престъпност в страната. Толкова опасно беше в Клиши су Боа, че дори френската полиция се въздържаше да навлиза в неспокойните жилищни комплекси - включително в този, където с дванайсетчленното си семейство живееше Назим Кадир, 26-годишен алжирец, работещ в знаменития ресторант „Фуке“.
През тази ноемврийска утрин той излезе от квартирата си още по тъмно и отиде да се пречисти в джамията, построена със саудитски пари и обслужвана от сау. лайки имам, който не говореше френски. Когато приключи с молитвата, най-важния от Петте стълба на исляма ‘ се качи на автобус 601АВ до източното предградие . л Ренси, а сетне се прехвърли на влак от Регионалната експресна мрежа, с който пътува до гара Сен Лазао. Оттам се прехвърли на парижкото метро, за да премине последната отсечка от пътуването си. През цялото време той не събуди подозрение било у органите на реда, било у останалите пасажери. Дебелото му яке добре прикриваше жилетката с експлозиви отдолу.
Слезе на метростанция „Жорж V“ в обичайния за него час - 11,40, изкачи стълбите и тръгна по „Шан-з-Елизе“. Малцината щастливци, които щяха да оцелеят след предстоящия огнен ад, впоследствие щяха да разказват, че не са забелязали абсолютно нищо необичайно в поведението му. Само собственикът на известен цветарски магазин щеше да твърди, че му е направила впечатление странна-та решителност в неговата походка, докато наближавал входа на ресторанта. По това време сред хората на улицата бяха френският заместник-министър на правосъдието, водещ новините в частна телевизия, манекенка, чиято снимка бе на корицата на последния брой на списание „Вог“, ромска просякиня, държаща за ръка невръстно дете, както и група шумни японски туристи. Атентаторът хвърли последен поглед към часовника си. Сетне разкопча ципа на якето си.
Впоследствие така и не се установи дали самовзривяването му се е предхождало от традиционния вик „Алла-Ху акбар!“. Неколцина от оцелелите твърдяха, че са го чули,други се кълняха, че е задействал взривното устройство безмълвно. А що се отнася до звука от самата експлозия, най-близо намиралите се оцелели нямаха никакъв споман, понеже тъпанчетата им бяха увредени на момента, обаче разказваха за ослепителен проблясък на бяла светлина. „Светлината на смъртта“, нарече я един от тях, защото такава била светлината, която човек виждал, когато се изправел за първи път лице в лице с Бог.