20.
Койл изключи двигателя. Налагаше се да паркира на улицата, понеже къщата, за която бе платил почти милион долара, не разполагаше с гараж. Първоначално се бе надявал, че къщурката ще им послужи за временно жилище, което впоследствие ще заменят за по-голям имот в Кент, Спринг Вали или дори Уесли Хайтс. Но напоследък с ужас наблюдаваше как цените на имотите стремглаво се покачват, далеч превишавайки възможностите на държавната му заплата. Единствено най-заможните обитатели на Вашингтон - адвокатите кръвопийци, корумпираните лобисти и журналистите знаменитости, с които се сблъскваше всеки ден по коридорите в Управлението - можеха да си позволят ипотека по тези места сега. Дори в Палисейдс спретнатите дървени къщи една по една биваха разрушавани и на тяхно място изникваха истински палати. Съседът на Койл - преуспял юрист на име Роджър Бланкман, наскоро си бе издигнал колосална сграда, чудо на модерната архитектура, която хвърляше дългата си сянка върху доскоро слънчевата градинка на Койл. Невъзпитаните хлапета на Бланкман редовно влизаха в градината на Койл, също както и армията му от озеленители, които непрекъснато подобряваха външния вид на хвойната и живия плет. Елис си го връщаше, като тровеше импациенсите на съседа си. Беше човек, който вярваше в ефикасността на подмолните действия.
Сега той седеше неподвижно зад волана, загледан в светлината, идваща от кухненския му прозорец. Представяше си в подробности сцената, която предстоеше да се разиграе, защото тя се повтаряше всяка вечер. Нора щеше да седи край кухненската маса с първата си чаша мерло и да преглежда пощата, слушайки някакво отвратително предаване по общественото радио. Щеше да го целуне разсеяно и да му напомни, че трябва да изведе Люси, техния черен лабрадор ритрийвър, да облекчи вечерната си нужда. Подобно на къщата в Палисейдс, и кучето беше идея на Нора, но впоследствие грижата за естествените потребности на животното бе прехвърлена на Койл. Обикновено Люси получаваше вдъхновение в Батъри Кембъл Парк - гъста горичка, която бе за предпочитане жените да избягват. Понякога, когато Елис бе настроен особено бунтарски, той въобще не си правеше труда да събира изпражненията на Люси. И това не беше единственият бунтарски акт от негова страна. Той си позволяваше и някои неща, които усърдно криеше и от Нора, и от колегите си в Лангли.
Една от ревниво пазените му тайни беше Ренате. Двамата се бяха запознали година по-рано в бара на брюкселски хотел. Койл беше изпратен там от Лангли на среща на висши представители на западни контратерористични служби. Ренате, която бе фотограф, беше пристигнала от Хамбург да направи снимки на някакъв защитник на човешките права за списанието, за което работеше. Двете нощи, които прекараха заедно, бяха най-страстни-те в живота на Елис Койл. Двамата отново се срещнаха три месеца по-късно - Койл си бе измислил фалшив претекст да отиде в Берлин за сметка на данъкоплатците, - после пак след месец, когато Ренате пристигна със самолет във Вашингтон, за да отрази събрание на Световната банка. Тогава в любовните си игри достигнаха нови висоти, а и емоционалната им привързаност се задълбочи. Ренате, която не бе омъжена, го умоляваше да напусне жена си. Койл, с мокро от сълзи лице, я уверяваше, че желае това повече от всичко друго. Но и той на свой ред имаше една молба: да го изчака. Щеше да отнеме известно време, убеждаваше я, но нямаше да е трудно. Той разполагаше с достъп до тайни - тайни, които можеше да превърне в злато. Дните му в Лангли бяха преброени. Както и нощите, в които щеше да се завръща при Нора в скромната им къщичка в Палисейдс.
Той излезе от колата и се запъти към къщата. Нора носеше старомодна плисирана рокля, дебели чорапи и чифт очила с формата на полумесец, които според него никак не й отиваха. Койл прие вялата й целувка и промърмори: „Разбира се, скъпа“, когато тя го подсети, че Люси трябва да бъде изведена.
- И недей да се бавиш, Елис - добави тя, гледайки със смръщени вежди сметката за тока. - Знаеш колко самотно ми става, когато те няма.
Койл приложи техника, усвоена по време на обучението му в ЦРУ, за да потисне чувството за вина. Когато излезе отново навън, видя как Бланкман паркира огромния си мерцедес във втората клетка на огромния си гараж за три коли. Люси изръмжа гърлено и задърпа Койл в посока булевард „Макартър“. От другата страна на широкия път се намираше входът за парка. Кафява дървена табела предупреждаваше, че е забранен за велосипедисти и че кучетата трябва да се водят само на повод. На циментовата основа на табелата, частично скрита от бурени, се виждаше следа от тебешир. Койл освободи Люси от каишката и я пусна да тича на воля из парка. После изтърка тебешира с върха на обувката си и я последва.