Оказа се, че благодеянията на Зизи бяха далеч по-големи, отколкото се знаеше в обществото. Той проявяваше щедрост и към редица благотворителни фондации, свързвани с ислямски екстремисти, включително и към самата Ал Кайда. В крайна сметка Зизи прекрачи тънката, но все пак отчетлива граница, разделяща финансовите благодетели на тероризма от самите терористи. Последва атентат срещу Ватикана, оставил над седемстотин трупа и базиликата „Свети Петър“ в руини.
С помощта на Сара Банкрофт Габриел успя да установи кой е извършителят на атентата - дезертьор от саудитските разузнавателни служби на име Ахмед бен Шафик - и скоро след това го уби в една хотелска стая в Истанбул. Седмица по-късно на кея „Сен Пиер“ в Кан той отне живота и на самия Зизи. Независимо от верността си към саудитските традиции, Зизи имаше само две съпруги, като и с двете се бе развел. От тях той имаше само едно дете - прелестна дъщеря на име Надия. Тя погреба баща си според обредите на уахабизма в необозначен пустинен гроб, а след това веднага консолидира всичките му авоари и сложи ръка на тях. Премести европейското седалище на Ей Ей Би от скучната Женева в Париж, където самата тя се чувстваше далеч по-комфортно. Някои от по-пра-воверните служители на компанията отказаха да работят под ръководството на жена - особено пък такава, която не забулваше лицето си и консумираше алкохол, - но повечето останаха. Под умелото ръководство на Надия фирмата започна да навлиза в непознати територии. Тя закупи известна френска модна агенция, италиански производител на луксозни кожени стоки, голям дял от американска инвестиционна банка и немска продуцентска къща. Освен това предприе значителни промени в личните си владения. Разпродаде без много шум многобройните къщи и имения на баща си, също и личния му „Боинг-747“. Надия вече пътуваше с далеч по-скромен самолет и държеше само два имота - изящен палат на авеню „Фош“ в Париж и пищно имение в Рияд, което рядко посещаваше. Макар да нямаше формално бизнес образование, тя се доказа като умел и компетентен мениджър. Общата стойност на всички активи на Ей Ей Би сега бе по-голяма, отколкото в който и да било друг момент в историята на компанията, а Надия ал Бакари, която беше само на трийсет и три години, вече минаваше за една от най-богатите жени на планетата.
Връзките на Ей Ей Би с медиите, ако въобще имаше такива, попадаха в компетенцията на личната асистентка на Надия - запазена французойка на петдесетина години на име Ивет Дюбоа. Мадам Дюбоа твърде рядко приемаше да разговаря с репортери и особено с такива, които работеха за американски компании. Ала когато небезизвестната Зоуи Рийд я потърси повторно, тя реши, че е редно да върне обаждането. Позволи си да се забави още един ден, а после - напълно съзнателно - я потърси в полунощ нюйоркско време, когато госпожица Рийд най-вероятно щеше да спи. По необясними за мадам Дюбоа причини обаче госпожица Рийд беше будна. Последвалият разговор бе дружелюбен, ала неособено насърчителен. Мадам Дюбоа обясни, че предложението за едночасово интервю в праймтайма е наистина ласкателно, но за жалост, е отвъд рамките на осъществимото. Госпожица Ал Бакари била постоянно в движение и тъкмо сега водела особено важни бизнес преговори. А освен това госпожица Ал Бакари не давала такъв вид интервюта, каквито правела госпожица Рийд.
- Поне бихте ли й предали молбата ми?
- Ще я предам - отвърна французойката, - но шансовете да я удовлетвори са незначителни.
- Но все пак са над нулата, нали? - попита Зоуи обнадеждено.
- Да не си играем на словесни игрички, госпожице Рийд. Под нивото и на двете ни е.
Последната реплика на мадам Дюбоа предизвика изблик на дълго чакан смях в Тревил - френско имение от осемнайсети век, разположено на север от Париж, в непосредствена близост до селцето Серенкур. Скрито от любопитните погледи зад четириметрова стена, то имаше плувен басейн, два тенис корта, трийсет и два акра поддържани градини и четиринайсет разточително обзаведени спални. Габриел го бе наел от името на германска високотехнологична фирма, която съществуваше единствено във въображението на юристите от Службата. Всяка сметка оттук се изпращаше до Ари Шамрон на булевард „Цар Саул“. При по-нормални обстоятелства Шамрон сигурно щеше да бърчи чело заради тлъстите суми. Сега обаче с най-голямо удоволствие той препращаше сметките към Лангли, откъдето бяха поели ангажимент да покриват всички разноски по операцията.
През следващите няколко дни Габриел и неговият екип предимно следяха телефона на Зоуи, който сега функционираше като неуморен малък електронен таен агент в джоба й. Благодарение на него те знаеха точните координати на местоположението й. А когато пътуваше, знаеха даже скоростта, с която се движеше. Знаеха кога купува сутрешното си кафе в „Старбъкс“, кога е в задръстване някъде из нюйоркските улици и кога се ядосва на продуцентите си (което ставаше често). С проследяване на активността й в интернет те научиха, че възнамерява да започне ремонт на апартамента си в Ъпър Уест Сайд. От електронната й поща разбраха, че има редица ухажори, сред които и някакъв милионер, търгуващ с облигации, който - макар в момента да понасяше тежки загуби - успяваше да отдели време, за да й пише два пъти дневно. Усещаше се, че въпреки всичките успехи, Зоуи не се чувстваше твърде щастлива в Съединените щати. Често им прошепваше кодирани поздрави. Нощем сънят й бе накъсван от кошмари.