Само Зоуи Рийд оставаше незасегната от нервните изблици на Габриел. Тя изкара един последен спокоен ден в Ню Йорк, а след това, в пет и трийсет следобед, отлетя за Париж с полет 17 на „Ер Франс“. Като опитен пътник, тя носеше само малка чанта с най-необходимото за денонощие и куфарче, в което държеше преносимия си компютър и един пакет с журналистически проучвания, сред които папка със свръхсекретни материали и подробни указания за стратегията, към която щеше да се придържа по време на предстоящия обяд. Последните й бяха връчени веднага след като самолетът излетя от нейния съсед по място - агент от нюйоркския клон на Службата. Непосредствено преди кацане той отново си ги прибра.
Тъй като все още притежаваше британски паспорт, Зоуи премина през митническите пунктове по експресната линия за граждани на ЕС, а след това си нае кола и се отправи към градския център. Наближаваше девет часът, когато пристигна пред „Крийон“. След като се настани в хотелската стая, тя се преоблече в анцуг и излезе да потича в градината Тюйлери. Към единайсет и половина отиде във фризьорския салон до хотела, за да измият и изсушат косата й, а после се върна в стаята си и се подготви за обяда. Излезе от по-рано и когато внушителният старинен часовник в изисканото фоайе удари тринайсет и петнайсет, тя чакаше със сключени ръце, за да прикрие притеснението си.
По това време в „Крийон“ беше спокойно - бе настанало ежегодното примирие във вечната битка между летния сезон и пренаселените със знаменитости зимни празници. Главният портиер - мосю Дидие, стоеше на своето място. Поставил на върха на царствения си нос очила с позлатена полурамка, той изглеждаше последният човек на земята, когото човек би попитал за напътствие. Дневният управител - немецът хер Шмит, стоеше на няколко метра встрани край рецепцията, притиснал телефон до ухото си, докато координаторката на събития Изабел се суетеше около орхидеите в преддверието. Старанието й оставаше незабелязано от отегчения арабски бизнесмен, седнал до асансьорите, и от двамата влюбени, сближили глави над две чаши капучино в прохладната сянка на вътрешния двор. Бизнесменът всъщност беше служител на многолюдния охранителен отдел на Ей Ей Би. А влюбените бяха Яков и Киара. Служителите в хотела смятаха, че са приятна двойка от Монреал, решили импулсивно да вземат самолет до Париж, за да утешат близък приятел, който преживява тежък развод.
Когато часовникът удари един и половина, Изабел се приближи до вратата и огледа с очакване навън. Беше муден парижки следобед. Зоуи хвърли поглед към двора и видя Яков да потропва с кибритена кутийка по масата. Това беше уговореният сигнал, че цялата автоколона-два мерцедеса S-класа с охранители и майбахът на Нейно височество - е напуснала сградата на Ей Ей Би на булевард „Осман“ и вече пътува към срещата. Всъщност автомобилите едва кретаха с мудния трафик по тясната уличка „Мироменил“. Щом излязоха от задръстването, стигнаха за не повече от пет минути до главния вход на „Крийон“, където ги очакваше Изабел, заобиколена от представителната половина на хотелския персонал. Работещият под прикритие за Ей Ей Би охранител вече не изглеждаше отегчен. Той бе застанал на крачка зад Зоуи, без да се опитва да прикрие факта, че носи оръжие.
Отпред шестте врати на току-що спрелите автомобили се отвориха едновременно и от тях слязоха шестима мъже, всичките членове на елитната саудитска Национална гвардия. Един от тях бе познат на Габриел и екипа му. Рафик ал Камал, широкоплещестият бивш началник на личната охрана на Зизи ал Бакари, сега работеше за неговата дъщеря. Именно Ал Камал бе направил предварителния оглед на хотела по-рано същата сутрин. Сега крачеше раболепно на крачка след Надия, която слезе грациозно от задната врата на своя майбах и влезе във фоайето, където я очакваше Зоуи със застинала на лицето усмивка и заплашващо да изскочи от гърдите й сърце.
Някъде в хранилищата за архиви на булевард „Цар Саул“ се съхраняваха множество снимки на Надия като по-млада - или както обичаше да се изразява Ели Лавон, „на Надия отпреди падението“. По време на полета си от Ню Йорк до Париж Зоуи бе получила достъп до някои доста красноречиви за развитието й фотографии. Те показваха капризна девойка малко над двайсет години -мрачно красива, разглезена и надменна, - която пушеше цигари и пиеше алкохол зад гърба на баща си, нарушаваше ученията на Мохамед, като излагаше на показ плътта си на някои от най-известните плажове в света. Смъртта на баща й бе затвърдила това поведение на Надия и бе просветлила лицето й, но без да намали хубостта й. Тя носеше снежнобяла рокля, а тъмните й коси се спускаха по раменете и плещите й подобно на сатенена пелерина. Носът й бе дълъг и прав. Очите й бяха големи и почти черни. Наниз от перли красеше карамелената й шия. Дебела златна гривна проблясваше на тънката й китка. Парфюмът й ухаеше на опияняваща смесица от жасмин, лавандула и слънце. Ръката, която подаде на Зоуи за поздрав, беше хладна като мрамор.