- Удоволствие е най-накрая да се запозная с вас - каза Надия с акцент, който издаваше единствено богаташки произход. - Слушала съм много за вашата работа.
Тя се усмихна за първи път - усмивката й бе предпазлива, не достигна до очите й. Зоуи се почувства донякъде клаустрофобично сред всичките телохранители, но Надия продължи разговора, сякаш не обръщаше внимание на присъствието им.
- Извинете, че ви накарах да дойдете чак до Париж за толкова кратко време.
- Няма защо да ви извинявам, госпожице Ал Бакари.
- Надия - поправи я тя, този път с непресторена усмивка. - Настоявам да ме наричате Надия.
Ал Камал, изглежда, нямаше търпение всички да се преместят от фоайето, също като мадам Дюбоа, която почти незабележимо пренасяше тежестта си от пети на пръсти и обратно. Зоуи усети как някой леко я хвана за лакътя и я побутна към асансьорите. Двете с Надия пристъпиха в претъпканата кабина, а на охранителите се наложи лекичко да позавъртят Зоуи за раменете, за да може да се затвори вратата. Миризмата на жасмин и лавандула в това тясно пространство имаше лек халюциногенен ефект. В дъха на Надия се долавяше лека следа от последната изпушена цигара.
- Често ли пътувате до Париж, Зоуи?
- Не колкото преди - отговори тя.
- Досега отсядали ли сте в „Крийон“?
- Всъщност сега ще ми е за първи път.
- Настоявам да ми позволите да платя стаята ви.
- Опасявам се, че не е възможно - отвърна Зоуи с мила усмивка.
- Това е най-малкото, което мога да сторя.
- Но би било и неетично.
- Защо?
- Може да се създаде впечатление, че приемам скъп подарък, за да ви представя в благоприятна светлина в материала си. Политиката на фирмата ми го забранява. Това правило спазват повечето медии... или поне онези, които държат на почтеността.
- Не си давах сметка, че съществува подобно нещо.
- Като почтена медия ли? - Зоуи се усмихна съзаклят-нически. - Всъщност са най-много една-две.
- И вашата е от тях?
- Да, нашата е от тях - потвърди Зоуи. - Впрочем бих се чувствала далеч по-спокойно, ако вие ми позволите да платя обяда.
- Не бъдете глупава. Освен това - добави Надия, - аз съм убедена, че прочутата Зоуи Рийд никога не би изневерила на почтеността заради един хубав обяд в парижки хотел.
Останалата част от пътуването в асансьора премина в мълчание. Когато вратите най-сетне се отвориха, Ал Камал излезе пръв да огледа вестибюла и едва тогава бързо поведе Зоуи и Надия към апартамент „Луи XV“. Мебелите във всекидневната бяха пренаредени, за да се създаде усещане за уют и уединение. Пред високите прозорци, гледащи към площад „Конкорд“, бе поставена кръгла маса с прибори за двама. Надия огледа одобрително стаята и духна свещта, горяща сред кристала и среброто на масата. След това с движение на тъмните си очи прикани Зоуи да седне.
Последва разгръщане на салфетки, отваряне и затваряне на врати, скрита размяна на погледи и приглушени инструкции на френски и арабски. Накрая, по настояване на Надия, телохранителите се оттеглиха в коридора заедно с мадам Дюбоа, която бе видимо притеснена от мисълта, че оставя работодателката си в компанията на известната репортерка. Сомелиерът сипа няколко капки „Монтраше“ в чашата на Надия. Тя одобри виното, а после погледна оставеното на масата „Блекбъри“ на Зоуи, сякаш бе неканен гост.
- Бихте ли го изключили? - помоли тя, стараейки се думите й да не прозвучат остро. - В днешно време човек трябва да е предпазлив, що се отнася до електронните устройства. Никога не се знае кой би могъл да подслушва.
- Напълно ви разбирам - съгласи се Зоуи.
Надия остави чашата си на масата и каза:
- Убедена съм.
Ако не беше добре скритият миниатюрен предавател в хотелския апартамент, последните й думи - едновременно невинни и злокобни - сигурно щяха да са последните чути от средния на ръст мъж, крачещ из помещенията на едно шато северно от Париж. С натискане на няколко клавиша на неговия преносим компютър той възстанови аудиосигнала след краткото прекъсване. В двора на „Крийон“ влюбената двойка от Монреал бе вече заменена от две жени в средата на трийсетте. Едната имаше кафеникава коса и широк ханш. Другата беше тъмнокоса и ходеше с леко накуцване. Тя се преструваше, че чете лъскаво парижко модно списание. Това, изглежда, й помагаше донякъде да заглуши часовника, който неумолимо тиктакаше в съзнанието й.