Надия оправи някаква невидима гънка на покривката.
- Възхищавам се на прямотата ви, Зоуи. В опитите да си осигурят важно интервю, повечето журналисти биха прибягнали до изтъркани фрази и ласкателства.
- Мога и това, ако предпочитате.
- Предпочитам искреността. Тя определено ни липсва в Саудитска Арабия. Нещо повече, ние я избягваме на всяка цена. - Надия извърна поглед към прозорците. Навън се бе стъмнило достатъчно, за да види призрачното си отражение в стъклото. - Не съм си давала сметка, че проявявате такъв интерес към положението на жените мюсюлманки - меко каза тя. - В досегашните ви материали няма признаци за това.
- Колко от тях сте прочели?
- Всичките - каза Надия. - Имаше много истории за корумпирани бизнесмени, но нито една за участта на жените мюсюлманки.
- Интересувам се от правата на всички жени, независимо от тяхната вяра. - Зоуи направи пауза и после добави провокативно: - Бих допуснала, че човек с вашето положение също би проявявал подобен интерес.
- Защо бихте го допуснали?
- Защото имате властта и влиянието да бъдете важен пример.
- Аз ръководя голяма компания, Зоуи. Нямам нито време, нито желание да се включвам в политиката.
- А вие нямате ли своя?
- Своя какво?
- Политика.
- Аз съм гражданка на Саудитска Арабия - отвърна Надия. - Ние имаме крал, не политика. Освен това в Близкия изток политиката може да бъде нещо много опасно.
- Вашият баща заради политика ли беше убит? - предпазливо запита Зоуи.
Надия се обърна отново към нея и я изгледа продължително.
- Не знам защо убиха баща ми. Едва ли изобщо някой знае. С изключение на убийците му, разбира се.
Настъпи тягостно мълчание. След секунди то бе нарушено от отварянето на врата. Влязоха двама сервитьори, носещи подноси с кафе и сладки. След тях влязоха шефът на охраната Рафик ал Камал и мадам Дюбоа, която почука с върха на пръста си по ръчния си часовник „Картие“, за да им подскаже, че срещата е продължила достатъчно дълго. Зоуи се опасяваше, че Надия може наистина да прекрати срещата. Вместо това обаче тя с властен жест нареди на всички да напуснат стаята. Позволи на единия сервитьор да остави кафето. Пиеше го черно, със значително количество захар.
- Такива въпроси ли планирате да ми задавате и пред камерата? За правата на жените в Саудитска Арабия? За кончината на баща ми?
- Ние не разкриваме въпросите си преди самото интервю.
- Хайде, Зоуи. И двете знаем как стават тези неща.
Зоуи се замисли.
- Ако не ви задам въпрос за баща ви, вероятно ще ме обвинят в професионална небрежност. Тъкмо това ви прави толкова желан събеседник.
- По-скоро ме прави жена без баща. - Надия извади пакет „Вирджиния Слимс“ от дамската си чайтичка и запали цигара със семпла позлатена запалка.
- Били сте там онази вечер, в Кан?
- Там бях - промълви Надия. - Както се наслаждавахме на прекрасната вечеря в любимия ни ресторант, в един миг вече държах в скута си главата на баща ми, който издъхваше на улицата.
- Видяхте ли извършителите?
- Бяха двама - кимна тя. - С мотори. Действаха много бързо, много умело. Първоначално ги помислих за френски младежи, които просто се забавляват през топлата лятна вечер. После видях оръжията им. Очевидно бяха професионалисти. - Всмукна от цигарата си и издуха тънка струя дим към тавана. - След това всичко ми е като в мъгла.
- Свидетели са ви чули да крещите, че ще отмъстите.
- Опасявам се, че възмездието е дълбоко присъщо за бедуините - тъжно каза Надия. - То е в кръвта ми.
- Изпитвали сте възхищение към баща си.
- Така е.
- Бил е колекционер на изобразително изкуство.
- И то доста запален.
- Разбирам, че донякъде споделяте неговата страст.
- Моята колекция от картини е тема от лично естество - рече Надия и се пресегна за кафето си.
- Не е толкова лично, колкото се надявате.
Надия вдигна поглед, но не каза нищо.
- Според моите източници сте спечелили важна придобивка миналия месец. Те твърдят, че именно вие сте заплатили рекордната с^ма за картината на Ротко на търга в „Кристис“ в Ню Йорк.