Зоуи остана в блажено неведение относно интригите, които се заплитаха около нея. Следвайки стриктно изготвения от Габриел сценарий, тя се въздържаше от всякакви контакти с Ей Ей Би. За да уплътни свободните часове, тя обикаляше музеите и се отдаваше на дълги разходки покрай Сена, което пък осигури възможност на Ели Лавон и останалите полеви агенти да установят, че никой не я следи и подслушва. Когато изминаха още два дни без никаква вест от Надия, продуцентът на Зоуи в Ню Йорк започна да проявява нетърпение. „Искам те обратно в Щатите най-кьсно в понеделник - нареди й той по телефона. - Със или без ексклузивно интервю. Нещата опират до пари. Надия ги има с барели. А ние си броим пенитата.“
Обаждането помрачи настроението в обезопасената къща в Серенкур. Същия ефект оказа и речта, изнесена от френския президент през този следобед пред извънредната сесия на Националното учредително събрание. „Въпросът не е дали Франция ще бъде нападната отново от терористи - предупреди президентът, - а кога и къде ще бъде нападната. Горчивата истина е, че още човешки животи ще бъдат погубени в пламъците на екстремизма. За съжаление, това означава да бъдеш гражданин на Европа през двайсет и първи век.“
Минути след края на изказването пристигна съобщение от отдел „Операции“ на булевард ,Дар Саул“. То се състоеше само от четири печатни знака - две букви, последвани от две цифри. Но значението му беше недвусмислено. Бог очакваше Габриел в безопасния апартамент в Монмартър, за да разговаря с него насаме.
26.
МОНМАРТЪР, ПАРИЖ
Сградата се намираше на улица „Лепик“, недалеч от гробището. Беше сива, седеметажна, с железни перила и мансарди. Самотно безлистно дърво растеше във вътрешния двор, а от чистото фоайе се издигаше спираловидно стълбище с изтъркана пътека, която заглушаваше стъпките на Габриел, докато той се изкачваше бързо към третия етаж. Вратата на апартамент ЗА беше притворена. В трапезарията седеше възрастен мъж с изгладени жъл-теникавокафяви панталони, бяла памучна риза и кожено пилотско яке, скъсано на дясното рамо. Седеше на ръба на тапицирано с брокат кресло, краката му бяха леко изпънати напред, а големите му ръце бяха подпрени на дръжката на бастун от маслиново дърво. Изглеждаше като пътник на перон, който се е примирил, че ще чака дълго влака си. Между пожълтелите му пръсти догаряше цигара без филтър. Дим с остра миризма се кълбеше над главата му като буреносен облак.
- Добре изглеждаш - каза Ари Шамрон. - Очевидно връщането към полевата работа ти се отразява благотвор-но.
- Не така планирах да прекарам тази зима.
- Тогава може би не трябваше да тръгваш след самоубиеца атентатор към Ковънт Гардън Маркет.
Шамрон се усмихна тъжно и смачка угарката си в пепелника на масичката за кафе. Шест други фаса бяха подредени там в стройна редичка - като патрони, които предстоеше да бъдат заредени в пистолет. Той подреди до тях седмия и се вгледа умислено в Габриел през облака дим.
- Хубаво е да те видя, синко. Мислех, че срещата ни в Корнуол миналото лято ще бъде последната.
- А аз се надявах да е последната.
- Не можеш ли поне да се престориш, че уважаваш онова, което изпитвам?