- Томас Фаулър. Като героя от романа на Греъм Грийн4.
- На кого?
- Няма значение. Важното е да дойдете.
- Не искам да се натрапвам.
- В никакъв случай няма да се натрапите! Пък и рожденият ден е мой. Настоявам.
- Къде по-точно се намира домът на приятеля ви?
- Съвсем близо до Париж. Хотелът ми осигури кола.
- Откажете я. Ще отидем с моята. Така ще имаме възможност да поговорим.
- Чудесно. Томас каза, че дрескодът е „ дворцов неофициален“. Нека обаче не прекаляваме с охраната, какво ще кажете? Томас си пада малко женкар, но иначе е съвсем безобиден.
- Ще се видим по обед, Зоуи.
С това разговорът приключи. Габриел спря записа, вдигна поглед и забеляза Йоси, който се бе облегнал на рамката на вратата. Изглеждаше досущ като човек, натрупал състояние от дялови инвестиции, дошъл да прекара уикенда в своето владение във френската провинция.
- Държа да отбележа - каза той със своя провлечен оксфордски акцент, - че никак не ми допадна сравнението с уличната лампа.
- Сигурен съм, че тя го каза с най-добри чувства.
- А ти как би се почувствал, ако те сравнят с улична лампа?
- Поласкан.
Иоси поглади предницата на кашмиреното си сако, закупено от Бонд Стрийт.
- Постигнали ли сме дворцов неофициален стил?
- Определено.
- Със или без вратовръзка?
- Без вратовръзка.
- С вратовръзка - каза Лавон. - Категорично.
Йоси излезе. Габриел отново посегна към мишката, но
Ели хвана ръката му.
- Тя знае, че сме ние, и ни очаква. Освен това - добави Лавон - вече е твърде късно да променяме плана.
Габриел хвърли поглед към другия монитор. Променящите се данни показваха, че Зоуи бавно се спускаше към фоайето на хотела. Секунди по-късно чу да се отваря вратата на асансьора. След това се разнесе звукът от токчетата на Зоуи, която премина през фоайето. Тя пожела приятен ден на хер Шмит, благодари на Изабел за кошницата с плодове, оставена в стаята й предишната вечер като подарък от хотела, и изпрати въздушна целувка на мосю Дидие, който в този момент се опитваше да осигури резервация в „Жул Верн“ за Киара и Яков, която те впоследствие щяха да са принудени да отменят.
После вратите на хотела се разтвориха пред Зоуи и през тях нахлу шумът на уличния трафик. Тя излезе навън, последва тежкото хлопване на вратата на лимузината. За кратко настъпи гробовна тишина, която бе нарушена от приятния глас на жената, ползваща се с безупречна репутация сред джихадистите.
- Радвам се да ви видя отново, Зоуи - каза Надия ал Бакари. - Нося бутилка „Шато Латур“ на вашия приятел. Надявам се да харесва червено вино.
- Не беше нужно.
- За мен не представлява проблем.
В този момент маркерът за местоположението на монитора започна да се движи отново, последван от три други премигващи маркера, обозначаващи проследяващите екипи. Миг по-късно всички се движеха на запад по „Шан-з-Елизе“ със скорост около петдесет километра в час. Когато наближиха Триумфалната арка, Зоуи попита дали отново да изключи своето „Блекбъри“.
- Няма нужда - тихо отвърна Надия. - Вече ви вярвам, Зоуи. Каквото и да се случи оттук нататък, винаги ще ви приемам за приятел.
28.
СЕРЕНКУР, ФРАНЦИЯ
Североизточните предградия на Париж сякаш нямаха край, но все пак постепенно жилищните блокове на простолюдието започнаха да се разреждат и тук-там да се виждат зелени пространства. Дори през зимата, когато небето бе прихлупено и натежало, френската провинция изглеждаше сякаш натъкмена за семеен портрет. Двете жени навлязоха в нея с черния майбах, несъпровождан от ескорт - или поне Зоуи не виждаше такъв. Началникът на охраната на Надия - Рафик ал Камал, чието лице бе с бледия цвят на пемза, седеше навъсен на предната седалка. Носеше обичайния си тъмен костюм, но без вратовръзка. Надия бе облякла разкошен кашмирен пуловер с кремав цвят, бежов велурен панталон по тялото и обувки с ниски токчета, подходящи за разходка из гориста местност. За да прикрие напрегнатостта си, тя говореше, без да спира. За французите. За ужасяващите модни тенденции миналата зима. За статия, която бе чела същата сутрин във „Файненшъл Таймс“, за окаяното състояние на икономиките в еврозоната. Топлината в колата беше тропическа. Зоуи се потеше под дрехите, докато на Надия сякаш й бе хладно. Ръцете й бяха странно бледи. Забелязвайки интереса на Зоуи, тя обясни, че това вероятно се дължи на влажнОто парижко време, за което продължи да говори чак докато един крайпътен знак не извести, че наближават Серенкур. Тъкмо в този момент ги изпревари мотоциклетист. Караше мощна японска машина, наведен напред в неудобна наглед поза. Той надзърна през прозореца на Зоуи, докато ги подминаваше, сякаш бе любопитен какви ли пътници ще види в толкова хубав автомобил, а после направи неприличен жест към шофьора и изчезна напред по мокрия път, вдигайки след себе си облаци от фини водни пръски. Привет, Михаил, помисли си Зоуи. Хубаво е да те видя отново.