Тя извади от дамската си чантичка телефона и набра номер. Гласът от другата страна й бе смътно познат. Разбира се, припомни си бързо. Принадлежеше на стария й приятел Томас Фаулър от Лондон. Томас, който бе натрупал състояние от инвестиции в бог знае какво. Томас, който се бил запознал с Надия преди няколко години в крайбрежно заведение в Сен Бартелеми. Томас, който сега диктуваше на Зоуи напътствия как да стигнат до неговия наскоро купен замък: надясно по Рю де Вексен, наляво по Рю де Вале, надясно по Рут дез Ед. Порталът бе от лявата страна на шосето, непосредствено след стария лозов масив. Не трябваше да обръщат внимание на знака, предупреждаващ за кучета. Трй беше поставен, за да държи настрана натрапниците. Томас се тревожеще за сигурността си. И с основание.
Зоуи прекъсна връзката и върна телефона в чантичката си. Вдигайки поглед, забеляза, че Рафик ал Камал я наблюдава в огледалото за обратно виждане. Надия умислено гледаше през прозореца преминаващия пейзаж. Усмихни се, каза си Зоуи. В крайна сметка отиваме на парти. Важно е да се усмихваш.
Това, което се опитваха да направят, нямаше прецедент, не разполагаха с установена доктрина или предишен опит на Службата, на които да се опрат. По време на безкрайните репетиции Габриел го бе сравнил с продажбата на нова картина. Купувачът щеше да е Надия, а самият Габриел щеше да играе ролята на изложеното на статив произведение. Събитието щеше да се предхожда от кратко пътуване, бе обяснил той, което щеше да отведе Надия и екипа в не твърде далечното минало. Пътуването трябваше да се проведе особено внимателно. То трябваше да е достатъчно приятно, за да не се изплаши Надия, като през времетраенето му не биваше да й се оставя възможност да се върне обратно. Дори и Габриел, който бе измислил стратегията, не смяташе, че шансовете им за успех са повече от едно към три. Ели Лавон бе още по-песимистично настроен. Но за него, като специалист по библейските напасти, черногледството бе присъщо.
В този момент обаче опасността от провал беше последното, което занимаваше ума на Лавон. Навлечен с няколко ката вълнени дрехи, той вървеше бавно по затревения банкет на Рю де Вале с тояжка в ръката и витаеше сякаш из облаците. Спря за кратко, за да изгледа преминаващия майбах - би било странно да не го стори, - и не обърна никакво внимание на малкото рено, което следваше огромната лимузина като беден роднина. Зад реното не идваше никой. Тъкмо на това се надяваше Лавон. Той вдигна ръка пред устата си и като се престори, че кашля, предаде съобщение за Габриел, че целта се движи по план и че никой друг, освен техния екип, не я следи.
По това време майбахът вече бе свърнал по Рут дез Ед и с висока скорост префуча покрай старото лозе. После мина през внушителния портал на замъка и се отправи по дългата и права, насипана с чакъл алея, в чийто край ги очакваше Иоси в безделническа поза, каквато прилягаше на човек с много пари. Той не помръдна, докато колата не спря напълно, след което бавно се запъти към нея. Замръзна намясто, виждайки от колата да се появява Ал Камал, навъсен като буреносен облак. Саудитският охранител застана до колата и за няколко секунди очите му съсредоточено обходиха фасадата на внушителната сграда. После отвори задната врата точно на четиридесет и пет градуса. Надия излезе отвътре бавно и грациозно - първо стъпи с крак, обут в скъпа обувка, на чакъла, после постави обкичената си с бижута ръка на горния ръб на вратата, а когато се изправи, копринената й коса сякаш съсредоточи в себе си гаснещата светлина на следобеда.
По причини, които Габриел така и не сподели с останалите, той бе решил да запечата този момент на снимка, която до ден днешен може да бъде намерена сред архивите на булевард „Цар Саул“. Заснета от Киара през един от прозорците на втория етаж, тя е съхранила момента, в който Надия прави първата си крачка през двора, придружена от Зоуи. Едната й длан е протегната неуверено към Томас Фаулър, а другата държи бутилка „Шато Латур“ за гърлото. Челото й е леко смръщено и в очите й може да се прочете, че вече го е разпознала. Защото преди време тя наистина бе срещнала този човек на остров Сен Бартелеми, в един очарователен малък ресторант със сенчеста веранда, гледаща към соленото мочурище на Салин. Надия си бе поръчала дайкири, а обгорелият от слънцето мъж седеше пред чаша бира на няколко маси от нея. Бе в компанията на оскъдно облечена жена с пя-съчноруси коси и заоблени бедра - същата, която в този момент излезе от входа на основната сграда. Облеклото й не отстъпваше по нищо на дрехите на Надия. След минута тя вече стискаше дланта на гостенката и сякаш нямаше намерение да я пусне.