- Колко благородно!
- Може и да не приемате нашите цели и методи, Надия, но ние действително се стараем да действаме според определен кодекс. Понякога същото се отнася и за неприятелите ни. Но не беше така при баща ви. Той играеше по свои собствени правила. Правилата на Зизи.
- И заради това беше убит на оживена улица в Кан.
- Да не би да предпочитахте това да стане в Лондон? Или в Женева? Или в Рияд?
- Предпочитах да не ставам свидетелка как хладно-кръвно застрелват баща ми.
- И ние предпочитахме същото. Но за съжаление, нямахме друг избор. .
В салона настана тягостно мълчание. Надия се бе вторачила в лицето на Габриел. В очите й не се четеше гняв, а тъга.
- Все още не сте ми казали името си - най-сетне продума тя. - А това едва ли може да е основа за доверие и приятелство.
- Сигурен съм, че вече знаете името ми, Надия.
- Така е - отвърна тя след нова пауза. - И ако терористите и техните поддръжници във фамилията Сауд научат, че сътруднича на Габриел Алон, убиеца на баща ми, те ще ме обявят за отстъпница. След което при първа възможност ще прережат гръкляна ми. - Помълча и после добави: - Не вашия гръклян, господин Алон. Моя.
- Напълно осъзнаваме риска, на който ви излагаме, и ще сторим всичко по силите си, за да гарантираме безопасността ви. Всеки етап от мисията ви ще бъде планиран и осъществяван с не по-малко внимание от настоящата среща.
- Не за това става въпрос, господин Алон. Имам нужда да знам, че вие самият ще ме пазите.
- Имате думата ми - отвърна той без никакво колебание.
- Думата на убиеца на моя баща.
- Опасявам се, че не съм способен да променя миналото.
- Така е - каза тя. - Но можете да влияете върху бъдещето.
Тя шогледна Ели Лавон, който добре съумяваше да прикрие недоволството си от развитието на разговора, а после насочи поглед през прозореца към терасовидната градина.
- Имаме още малко време до падането на нощта - каза тя след дълго мълчание. - Нека се поразходим, господин Алон. Има още нещо, което се налага да споделя с вас.
Двамата тръгнаха по чакълената алея, от двете страни на която се полюшваха високи кипариси. Надия вървеше от дясната страна на Габриел. Първоначално тя сякаш внимаваше да не е твърде близо до него, но когато навлязоха по-дълбоко в градината, Лавон забеляза как дискретно го хвана под ръка. Тя се спря веднъж, сякаш принудена от тежестта на думите, които изричаше, а после втори път край неработещия фонтан в средата на градината. После седна на ръба и в продължение на няколко минути прокарваше като дете пръсти по повърхността на водата. Небето бързо потъмняваше. Лавон почти не ги виждаше. Забеляза как Габриел докосна за кратко с ръка бузата на Надия, след което тъмнината ги скри чак докато тръгнаха обратно по алеята към къщата. Надия бе хванала лакътя на Габриел за опора.
Когато се върнаха в салона, Алон извика останалите от екипа и „партито“ продължи. По настояване на Габриел разговаряха за всичко друго, освен за общото им минало и несигурното им бъдеще. В този момент не се водеше глобална война срещу тероризма, не се крояха планове за разбиването на нова терористична мрежа, нямаше каквато и да било причина за тревога. Имаше добро вино, хубави разговори и група близки приятели, които в действителност въобще не бяха приятели. Надия, подобно на Габриел, остана до голяма степен пасивен наблюдател на престорено сърдечната атмосфера. Като че ли все още позираше за портрет - само очите й преминаваха бавно от лице на лице, сякаш те бяха части от някакъв пъзел, който тя се опитваше да сглоби в съзнанието си. От време на време погледът й се спираше на ръцете на Габриел. Той не се притесняваше от това, вече нямаше какво да крие. За Ели Лавон и останалите от екипа беше станало ясно, че Габриел повече не таи никакви съмнения относно намеренията на Надия. Подобно на влюбени, те бяха осветили връзката си, споделяйки дълбоки тайни.
Няколко минути след седем часа Габриел даде да се разбере, че е време събирането да приключва. Надия се изправи, изглеждаше леко замаяна. Тя пожела на всички лека нощ, а после двете със Зоуи се отправиха в тъмнината към колата й. Там я очакваше Рафик ал Камал, телохранителят на баща й.
По време на пътуването обратно към Париж Надия отново говореше, без да спира - този път за новите си приятели Томас и Джени Фаулър. Габриел следеше разговора, предаван от телефона на Зоуи, а на следващата сутрин проследи на екрана мигащия маркер, който се придвижваше от площад „Конкорд“ към летище „Шарл дьо Гол“. Докато чакаше полета си, Зоуи се обади на продуцента си в Ню Йорк, за да му каже, че поне на този етап ексклузивното интервю с Ал Бакари се отлага. След това страстно прошепна на Габриел: