Как може да се подходи към човека, когато той е освободен от морални задръжки, когато е дадена пълна свобода за осъществяване на егоистичните му домогвания да спечели власт над хората? Власт, която се достига не посредством лични качества, духовна сила, воински добродетели, храброст, героизъм, не посредством обаянието на подвига или на мъдростта, а посредством парите, които може да притежава и най-низшият между хората. Съвестта на такъв човек е недостъпна, състраданието му е непознато, приличието му се струва фалшива монета, моралните максими за него са археологически експонати. Борис Морев го завладява чувството за хумор, когато апелират към съвестта му, защото много добре знае какво се крие зад тоя апел и кой апелира. Какво човешко остава в човека, когато за неговия животински индивидуализъм не съществуват никакви бариери? Не е ли смешно да се иска честност, рицарство, милост в тая борба на живот и смърт, където за падналия няма кой да се погрижи, победителя няма кой да съди?
Героите на Димитър Димов са ония, които са издигнали бялото знаме на капитулация пред буржоазния жизнен принцип. Те са предали човешката морална идея, те са вътрешни капитуланти, духовни изгнаници. Въпреки огромната си жизнена енергия и интелектуални сили като личности те са развалени, защото, оказва се, тъкмо моралът е крепителят на личността, извън него индивидът се разрушава. Защото въпреки че нравственият постулат е бариерата, строгата желязна ръка на общността, протегната над желанията на индивида, над неговия индивидуализъм, той си остава и единствената духовна крепост — убежище от мрачните сили, които дебнат и разтерзават човека. Героите на Димитър Димов доброволно са напуснали тая крепост, съблазнени от изкушенията на врага, който я обсажда. В това се състои тяхната неустойчивост и безпочвеност.
В „Тютюн“ има една сцена, където Костов е при туберкулозния търговец на тютюн Барутчиев, за да му предлага някаква сделка. В умиращия търговец има нещо гордо и недостъпно, той прилича на престарял болен лъв, който умее да умре по лъвски. Той говори с презрение за бандата парвенюта, които са тръгнали по стъпките на измиращата вече раса от блестящи дейци на капитала, той мрачно пророкува гибелта на собствената си класа, която вече е изгубила чувството за човешка и историческа отговорност. Думите му са изпълнени с ледена, черна безнадеждност. В самотната му агония има някаква мрачна, траурна красота.
Сякаш тоя болен човек, който храчи кръв и доживява последните си часове, олицетворява могъществото и падението на една раса. на една порода титани, които и при агонията си разтърсват земята със страхотни трясъци.
Струва ми се, че подобни образи могат да бъдат творение само на едно романтично въображение, на едно съзнание, за което явленията от живота се пречупват през призмата на много пластове интелектуални наслоения, придобиват формите на предварителни културни институции. В „Тютюн“ най-силно се проявяват тия черти от писателския натюрел на Димитър Димов въпреки огромната разобличителна сила, мощните развенчаващи акорди и реалистичен размах на тоя роман. В героите на „Тютюн“ има нещо фантастично, гротескно-романтично, призрачно и нереално, те са преплетени от символика. Тук българската буржоазия е демонологизирана, образите се издигат до символи и алегории. Скорпионите на капитала, без да се идеализират, понякога се явяват наметнати в тогата на самотно величие и трагизъм. Димитър Димов е навсякъде сериозен, където изобразява тия хора като могъщи хищници, ужасни питони, хипнотизиращи гигантски змии, които отнасят в самотните си леговища своите студени болки и стръвни желания. Тия моревци, барутчиевци, пиеровци сякаш са изпълнени с чудовищна, нечовешка сила, те навяват страх със своята отчужденост от човешкото, те сякаш носят свещената жестокост на финикийски божества, в студените им лепкави прегръдки техните жертви издъхват безгласно, с ужас в очите.
Разбира се, в самото монополистично общество има нещо призрачно и мистично, за невъоръженото от науката око отношенията тук са непонятни, в даден момент могат да ни се сторят невероятни и нереални, изплетени от материята на кошмарите. Най-напред това служене на вещите — банки, концерни, тръстове, финансови групи, акционерни дружества, които са само имена, зад тях не се крие човешко съдържание. Хората им служат и влизат в отношения с тях, а не с други хора, в тяхната дейност съществува един автоматизъм, който не познава милост, и от който не можеш да измолиш снизхождение. Дори в най-тежко робство човекът познава силата, която властвува над него и дома му, тя му е дадена в сетивата, тя е човешка и понятна, макар, разбира се, безмилостна и жестока. Но и най-страшната жестокост е човешко проявление, докато тук си във властта на предмети, на автомати, чиято същност не познаваш, които са забулени с мистична пелена отношенията между хората. Тия банки и дружества подобно на „Никотиана“ нахално се представят за могъщи и при техния жалък автоматизъм неволно си припомняме за мъдрите , замислени хора. Ето, за да се обяснят взаимоотношенията между хората в буржоазното общество, съществува специална наука, която разлага сложните му механизми и пружини, прави го ясно за посветените, дава го, тъй да се каже, на нашия разум, но на човешката ни същност то си остава все тъй чуждо и необяснимо. За непосветения тия акции, дивиденти, финансови операции, борси и т.н. ще си останат винаги тайнствени мътни горейски числа, халдейски формули, жречески йероглифи. Човек не може да им се довери, те го отделят от човечеството, омагьосват света около него, отнемат му близостта с хората. За едно по-изтънчено въображение не може да няма нещо кошмарно и демонично в тоя свят, някаква сатанинска ехидност, луцнферовска сардоника.