Но, мисля, Димитър Димов не можа да опише бита, вътрешния свят, домашния мир на нашата буржоазия, която беше далеч по-невзрачна и парвенюшка, далеч по-мизерна и лишена от величави пороци, живописна поквара и демонизъм. Той я познава в един по-духовен и интелектуален смисъл и я изобрази интелектуално, каквото е цялото му творчество. Той е по-близко до закона, до абстракцията, отколкото до живата плът и безкрайното многобагрие на материалното. За него е по-важно поетично-общото, емоционално-отвлеченото, ако може така да се каже, отколкото предметното, живописно-частното, индивидуалното. Хиперболизирайки отделни качества на нашата буржоазия, той разкри най-дълбоките й духовни същности, които са разрушителни за личността, античовешки, дълбоко аморални и заплашителни за човечеството.
Затова не можем да очакваме, че Димитър Димов ще опише тия хора с епическо безстрастие и обективност. Те са му интересни и нужни като съдба, като една изключителна жизнена парабола, те са за него явления, които той трябва да постави ча съд пред морала. Той няма художническата сила на един Вазов например да пресъздаде епохата чрез нейните подробности, чрез епическия аксесоар, чрез живота на предметите, оръдията на човека. Вазов претворява духовните копнежи на своята епоха в материалния свят, чрез света, в чиито глъбини са израснали и дремят, чрез несъзнателните им носители и техния живот, чрез иманентното, ако можем да се изразим с тоя кантиански термин. Вазов материализира духа на своето време, докато Димитър Димов интелектуализира материалните процеси на епохата. Той пресъздава обществените движения на своето време чрез интелектуалното, през призмата на нравствеността, той ги пренася в сферата на културата и духа. И това не произтича само от особеностите на таланта, а си има дълбоки обществено-исторически основания. Вазов имаше гения да изобрази изконно българското, както никои друг българин. Той можеше да бъде епичен не просто защото е епично „обективен“, напротив, той е пристрастен и субективен към всичко, което е враждебно на чорбаджи Марковия мир, а защото отрази една епоха, чиито форми на живот са пречистени и избистрени от историята, форми, които са се сложили от векове и в тях е кристализирала човешката мярка, нравствеността и жизнената философия. Тук духът, моралът живеят в иманентното, в материалния живот, а не идват отвън, не влизат в противоречие с материалните форми на живот. Тук всяка вещ, всяка форма носи печата на човешката мяра; човешката идея одухотворява обстановката, материалната среда. Тук духът е в хармония с цялостното битие на човека. Както върху щита на Ахил, изкован от Хефест, се оглежда античният мир на Омир, така върху чиширитс, калдъръмите, чаршията на стария Сопот се оглежда идеята на чорбаджи Марковия мир. Тук всичко е устойчиво, непоклатимо, понятно. Епическият свят е единен, вътрешно неконфликтен, една завършена хармонична сфера. Разбира се, не става дума, че тук няма страдания и болка. Но данайците и троянците са дълбоко вътрешно сходни въпреки външния си конфликт, те еднакво са подчинени на боговете от олимпийската йерархия, над които стои съдбата, Парките, най-върховният арбитър; те са от една плоскост, от един свят, с който живеят в духовно съгласие. А светът на Димитър Димов е духовно съкрушен, разрушен на части, той се е разпаднал и всичките му части са в пълно несъгласие помежду си.