Разкривайки най-дълбоките духовни същности на буржоазията, които са разрушителни за личността, античовешки, аморални и заплашителни за човечеството, Димитър Димов в същото време развенчава представата за нейната мощ и величие. Успоредно със света на „Никотиана“ живее един друг свят, противоположният полюс, заплашителният съпровождащ мотив, напомнящ за възмездието, memento mori.
Това е пролетариатът, революционната класа, която ще събори престъпната власт на „Никотиана“. Образите на комунисти и революционери в романа носят противоположната нравственост, те са антитезата на „Никотиана“. „Тютюн“ е изграден върху тая антитеза — и в главното, и в частите. Върху основата на тоя мотив започва развенчаването на света на капитала.
Но трябва веднага да кажем, че образите на комунисти в „Тютюн“ нямат тая художествена плътност и убедителност, както другите му герои. Първото, което ни се хвърля в очи неговите комунисти, е, че те са построени върху отвлечените понятия за комунистическа нравственост, дълг, вяра, душевна чистота и т.н. Те са носители на идеи, но човешки съдби, те са бедни, лишени от красота. Те не ни вълнуват, не ни покоряват с човешко обаяние. Лила, Павел, Макс и др. изразяват идеята за комунистически добродетели, те са наистина морални антиподи на другите но тези герои, в нравствено отношение стоят неизмеримо по-високо, но художествено са далеч по-малоценни. Те са изградени върху абстракции, техният вътрешен живот е идеален. В тяхната психология има повече признаци на вида, на рода, отколкото на истината. Стремежът на Димитър Димов да ги надари с човешки черти е почти безплоден, защото, най-банално казано, те не са изживени, не са негови душевни рожби, вътрешно преживяване, обезправяне на неговия дух. Те имат логика, но нямат лична страст. Те живеят само живота на ума. Участта им, съдбата им се решава от самите тях въз основа на нравствените правила. Те никога няма да кажат като Медея: „Моята ярост е по-силна от мен.“ Те няма защо да се плашат от сърцето си, от неговата ужасяваща сложност и непонятност, от неговата реална н необикновена сила, която показва, че нашето сърце е създадено от същата материя, от която е създаден целият космос. Те са толкова пречистени интелектуално, толкова спиритуализирани, че се превръщат в незаангажиран с нищо земно дух, нравствен абсолют, пред когото светът на греховните човешки страсти и желания, на непокръстената природа е безсилен и остава някъде далеч зад тях, преодолян.
Можете ли да си представите, че тоя леден Павел Морен, който е незасегнат от сектантството в партията, който се оказва по-умен от всички около него, безстрастно високомерен поради превъзходството си, по-хладнокръвен от всички, би могъл да застане някога на кръстопът, да се извива от болка, да проклина съдбата? Той е преодолял всичко земно и неговият освободен дух лети над грешния свят над деветте сфери на вечното блаженство. Но от това той не става художествен образ, липсва му човешка убедителност.1
Защо се е получило така? Една от основните причини е, че Димитър Димов няма за тия хора конкретни усещания и впечатления, сетивни представи, виждания за пълнокръвието на техния живот. И затова до голяма степен те са решени като психологически задачи, като духовни, философски проблеми. Те са сякаш извадени от природата и поставени в света на абстракциите. Разбира се, представена така, съдбата на комуниста се озарява от ореола на героизма и себепожертвуваниста, в нея личат най-висши нравствени добродетели, романтически блясък, крехко християнско
——
1 Вж. статията на Емил Манов „За някои недостатъци на романа «Тютюн»“, в. „Литературен фронт“, бр. 64, 1954 г. Като цяло смятам статията на Емил Манов за прекалено строга и придирчива, но той вярно е доловил слабостите в обрисовката на положителните герои.
величие, това е живот, който се крепи само на титаничната воля и титаничната вяра. Но това е една представа колкото вярна, толкова и невярна. Колкото и духовни чарове да притежава Макс-например със своята готовност да приеме хората и всички страдания, със своята воля да се отрече от един отровно привлекателен свят и сладостни миражи, със своята мъжественост и сурово величие на самообрекъл се мъченик, в същото време в него има нещо студено и мрачно. Не за това, че съзнателно се е лишил от всички радости на живота, че се е посветил напълно на една идея, че неговият живот се превръща в един низ от страдания, нечовешко напрежение на волята, страхове и самота — това го налага самата логика на една борба, в двубоя с господарите той не може да бъде друг, в своето пълно отдаване на партията и революцията той е принуден да потисне много пориви в себе си, да изсуши много сокове на душата си. Но има и нещо друго — той няма друг живот освен умствен. За Варвара също е казано — „тя е мозъчно същество“. Те не са цялостни хора, а само духовни и волеви екстракти. Те са почти лишени от обикновените човешки прелести. Такива хора могат да ни плашат, в тях има нещо робеспиеровско. Те са опасни. Какво би станало от нашия живот, ако той се подчинеше само на ума? Правата на ума са безгранични, желанията му нямат предел, но ние нямаме сили да го следим във всичките му стремежи.