Димитър Димов виждаше, че комунистите, революционерите бяха отхвърлили земния хляб заради небесния, той виждаше тяхната евангелска чистота, повярва в техния идеализъм. Но той не разбра, че те, както всички хора, отдаваха божието богу и кесаревото кесарю. Той сякаш забрави, че комунистическият идеал е н земен, че крайният смисъл на нашата борба е земното щастие на хората, макар че ние и можем да кажем — не хлебом единньм. И затова той представи комунистите донякъде като аскети, опасни фанатици на своята вяра, като студени скептици, които не признават и се боят от света на природата и земните страсти Неговите комунисти приличат на мрачни пустинници, които спасяват душите си, ограждайки се от живота на милионите, защото единствени, както ония сто четиридесет и четири хиляди от Откровението на Иоанна, знаят химните на Агнеца. Той не ги видя в тяхното естествено битие на хора, на които нищо човешко не им е чуждо. От неговите комунисти лъха на нещо студено н неприветно, на отшелническа самотност, фанатична сухота и неприязън към душевния свят, към естеството, към човешкото.
Но защо тогава Димитър Димов успява с образите на някои работници, например Шишко, Спасуна, Блаже? Мисля, че при тях той повече се е доверявал на своя писателски инстинкт, на личните си наблюдения, на художествения усет, отколкото на кякои превзети постулати от онзи период. Той ги е видял в техния естествен живот, в тяхното убедително човешко битие и конкретна среда, в тяхната сила и жизнена енергия, в човешката им пълнота и земна материална осезаемост. Те не живеят тоя напрегнат до невъзможност живот на духа, какъвто живеят Павел, Лила, Варвара, Макс, тяхното съзнание не се терзае постоянно от нравствени императиви. Писателят не се е стремил изкуствено да ги възвиси, да ги издигне в областта на хладните аскетични добродетели. Те са реалността, понякога груба и не съвсем деликатна, каквато е Спасуна. Но от нея лъха сила, жизнена достоверност и енергичност. В тях няма нищо неземно, спиритуално, никакъв копнеж по трансцендентното, както в Лила, Павел и т. н. Те не размишляват постоянно, не определят жизненото си поведение чрез решения. Тях животът естествено ги е довел до работническото движение, те се приобщават към идеалите на партията просто и естествено, и ние вече знаем, че тия идеали живеят в сърцата им така просто, каквото е цялото им обикновено съществование.
У Шишко например няма нищо аскетично, макар че е посветил целия си живот на борбата на партията. Той не е създаден в реторта, както Лила и Павел, а е жив. Той е обикновен човек, една праведна душа, която обитава дебелото тромаво тяло на астматик. Възвишените пориви, справедливостта, вярата, чувството за дълг са сякаш вродени качества на неговото правдиво и чисто сърце. Той не достига до саможертвата и жизнения подвиг, преминавайки през горнилото на нравствените усъвършенствувания, по стигайки чрез разума и науката величието на комунистическата идея, а спонтанно, както е живял и вършил всички дела, както във великата наивност дремят гигантските прояви на духа. Той сигурно никога не си задава въпроса, какъв трябва да бъде комунистът, или да размишлява върху моралния кодекс на революционера. Шишко ни убеждава не чрез могъществото на духа си, а чрез конкретното си човешко съществование. И когато в последния партизански бой той достига до величествените върхове на героизма и нравствения подвиг, до такова шеметно и бляскаво издигане на духа и застава пред нас сякаш озарен от сияние, той не изгубва човешката си убедителност, ние затаяваме дъх и се прекланяме не пред идеята, моралния постулат, свещената догма, а пред човека, разкъсал болезнено всички връзки с родилата го земя, обрекъл себе си на страдание и смърт в името на хората, в името на идеята и идеалите, в името на духа, към който се приобщава завинаги. Тук той ни покорява не само нравствено, но и естетически той загива като човек, сред кръв и болки, както не биха могли да загинат Лила и Павел. Нашето страдание за Шишко е конкретно, защото той самият не е представител на вида, на рода, не е екземпляр, а индивид, личност, нашето сь преживяване е пълно, естетически ние сме задоволени. Ние сме в сферите на изкуството.