Всяка вечер Бенц правеше по това шосе една стремглава разходка, като пущаше колата с най-голяма бързина. В тази разходка имаше нещо от парливия вкус на бързо изпита чаша алкохол. Той измина с умерена бързина няколко завоя и засили колата към едно възвишение на хоризонта, от което пътят се спущаше надолу по права линия. Оттам почваше удоволствието му. Но преди да се впусне в лудия бяг, когато стигна това място, той спря автомобила и огледа пътя. Нито една досадна точка не се виждаше върху светлата лента на шосето. Осени го суетно съзнание за мощ — безформената мощ на мотора, който с луда бързина щеше да го отнесе до другия край на хоризонта и после да го върне. Минута по-късно яростното свистене на течението се сля в ушите му с трясъка на мотора.
Дали тъжното спокойствие, в което се намираше, го бе опиянило, та не забеляза кога стигна един средновековен турски мост? Мостът бе построен от розов гранит. Под него течеше с величествена бавност широка н мътна река, а покрай нея растяха върби, зад които ,се простираха оризища. От другата страна на моста се гушеше между върбите ханче с много жалък вид, но запазващо всред усамотеността си наивната прелест на ханчетата в приказките. Огромна тишина царуваше над равното поле, заобиколено с планини, чиито силуети се губеха в синкавата пепел на залеза. Полъхваше вятър, топъл и влажен, като дъх на целуваща жена, и замираше всред тръпките на приближаващата нощ. Бе тъжно и спокойно.
Бенц спря автомобила, доста учуден от едно купе, което чакаше пред ханчето. Това бе частен или може би реквизиран автомобил, който веднага привлече вниманието му. Разбира се, той нямаше сегашните аеродинамични линии, вътрешни спирачки и електрически фарове, но за онова време представляваше последната дума на техниката и Бенц почна да го разглежда с всепоглъщащия интерес на дилетантите. Автомобилът чакаше без пътниците, които навярно бяха в ханчето. Още веднага щом го видя, той разбра причината на спирането му: шофьорът лепеше една от гумите — тия лоши вътрешни гуми, примесени със сурогати на каучук, които германските фабрики изкарваха на пазара през голямата война и които се пукаха на всеки километър.
Тъкмо когато Бенц угаси мотора и се готвеше да слезе, върху прага на ханчето се показа една девойка, последвана от двама офицери. Единият от офицерите беше българин — мургав, много елегантен, облечен в тъмносиня гвардейска униформа. Другият, германец, изпъкваше с хусарския си мундир. Той беше малко пълен, рус, с голямо широко лице и чип нос. Бенц го познаваше малко. Този офицер беше аташиран от София към една холандска санитарна мисия, която преди два месеца мина през града и раздаде подаръци в болницата. Наричаше се поручик Андерсен. Поради това, че в града нямаше други германски офицери (и Бенц се чувствуваше между българите някак самотно), обзе го радостно оживление. Приближи се до германеца и му подаде ръката си. Андерсен я прие със сдържана вежливост и онова, което не позволи на Бенц да забележи малко равнодушния прием, който неговият съотечественик му направи, бе девойката.
Тя погълна вниманието му изведнъж. В продължение на няколко секунди Бенц успя да я разгледа и първата, безусловно първата увереност, която доби за нея, бе, че тя е сестра на българския офицер. Приличаше на него поразително. Второто впечатление бе това за съвършената хармония на личността й. То като че изпревари по-обикновеното впечатление за телесна красота и елегантност в облеклото. Тя бе в сребърносив английски костюм, шапка от същия цвят и тъмни кожени ръкавици. Тя бе мургава като брат си, но не тъй много и в полумрака на вечерния здрач се стори на Бенц необикновено красива.
Андерсон го представи на познатите си: фройлайн Петрашева и ротмистър Петрашев. Бенц се поклони леко и сериозно. Фройлайн Петрашева подаде ръката си със студена вежливост. Очевидно тя не принадлежеше към българките, които се въодушевяваха лесно по отношение на германците. Дори в начина, по който подаде ръката си, Бенц долови сянка от надменност. Това качество обаче изглеждаше привидно и като че представляваше част от лекото втвърдяване на личността и при съприкосновение с непознат мъж. Но каквато и да бе, надменна или простодушна, тя подаде малката си ръка откровено, като момче, без задни мисли, без онова преднамерено кокетство, което разваля маниерите на толкова много жени.
Веднага след запознаването ротмистър Петрашев промърмори някакво извинение и отиде при шофьора, Андерсон каза на девойката с изящен тон няколко ласкави неща за Бенц (отличното впечатление, което произвел на двама холандски полковници), каза въобще каквото бе прието да се казва при подобни обстоятелства. После се извини, макар и не тъй мъгливо, както другаря си, и отиде при него. По този начин Бенц остана сам с девойката, осъзнавайки неприятно безразличието, с което го наградиха кавалерите й. Тя заговори на немски почти без акцент, като обясни, че гумата им се пукала вече за четвърти път и спиранията ги забавили много. Това било извънредно неприятно, тъй като трябвало да бъдат в Х… най-много след един час. Мислите ли, че ще стигнат в Х… след един час? Не! Крайно неприятно!