Испания го привлича по същата причина: защото не прилича на никоя друга страна, защото е загадъчна, странна, болезнено любопитна и необяснима. Когато заминава за Испания, той е вече 34-годишен мъж, юношеските бълнувания за пътешествия по далечни континенти са отминали, но страстта по екзотиката и необикновеното не загасва. Тоя младеж с грозно лице и занесен, разсеян поглед е надарен с голямо, почти болезнено въображение. Го го подтиква да търси винаги странното, необикновеното в живота, да се интересува от редки човешки характери, от съдбоносното, извънмерното у човека. Екзотиката винаги ще го привлича, тя винаги ще присъствува в творчеството му — и в географска мисъл, и като душевен пейзаж. Той никога няма да описва обикновеното, делничното в живота, никога няма да търси смисъла на „всекидневния трагизъм“. Него винаги ще го интересува трагизмът на големите неща, на великите страсти.
— За щастие, на българската литература Димитър Димов не успява да замине за Южна Америка… Вместо да живее необикновен живот той ще описва необикновени съдби. Отнемайки му живописните краски и очароващи подробности на една необикновена биография, съдбата го утешава с други, духовни дарове. Образите на неговото въображение ще утоляват жаждата му по екзотиката, всичко извънмерно, странно и необичайно. Биографията на неговите герои ще бъде собствената му неосъществена биография.
Причините за успеха на Димитър Димов с романа „Тютюн“ трябва да търсим в две посоки: в общественото развитие и условия, създадени след деветосептемврийската социалистическа революция, и в самото творческо и идейно развитие на писателя.
Като казваме условията на общественото развитие, не бива да разбираме това буквално. Социалистическата революция не може автоматически да направи някого писател. Но трябва да имаме пред вид: 9 септември означава един коренен преврат, коренна промяна в цялостния живот на нашия народ. Издъно се разместиха всички социални пластове. Буржоазията беше ликвидирана като господствуваща класа и въобще като класа с всичките и устои и условия на съществование. Промени се съдбата на милиони хора. За един кратък период всички представи получиха обратен знак, преоцениха се всички ценности, нови означения, нова номенклатура получиха всички неща, разрушиха се основни гледища за човешкото битие и човешката стойност… В такъв един момент ние започваме да мислим за историята. Започваме да оценяваме всичко чрез историческите категории в перспективите на историята. Отделният човек, отделната съдба започват да се открояват пред нас в обществения си смисъл и значение. Пред нас се откриват закономерностите на общественото развитие, ние започваме да търсим нравствения и философски смисъл на това, което е станало.
Тогава литературата започва да търси смисъла на големите неща, започва да живее в света на историческите идеи. Тя осмисля, оценява случилото се, стреми се да разгадае загадката на човешкото съществование, което в такива епохи се разкрива в най-едрите си очертания. Тогава се ражда и големият роман, който в най-широкия си смисъл представлява размисъл, философия за големите преживявания на един народ, една равносметка на преживяната историческа драма. Както Великата френска революция даде храна за мисълта на големите френски романисти Балзак, Стендал и др. и техните романи бяха стремеж да се разгадае смисълът на тая драма на френския народ, както „Под игото“ беше една „равносметка“ на националноосвободителните борби на българите, така 9 септември оплоди мисълта на много наши писатели и доведе до големи завоевания в областта на романа през 50-те години. Например в „Железният светилник“ Димитър Талев описва една далечна епоха от нашата история, но именно историческият преврат на 9 септември го накара да осмисли по новому тая епоха, хвърли нови светлини върху нея, помогна на писателя да я види под нов ъгъл, да осмисли историческото й значение. Такава една равносметка на голямата национална драма беше романът „Тютюн“.
От друга страна, Димитър Димов, достигайки до смисъла на историческия живот, до историческия драматизъм на човешкото съществование, търсейки трагизма и смисъла на човешкия живот в неговите исторически, конкретни означения и граници, не можеше да мине без цялостен възглед за обществото и неговото развитие. Тоя възглед можеше да му даде само марксическата философия, само тя можеше да осветли тъмните гатанки на човешката история, да разнищи привидния хаос на човешкото съществование, да внесе порядък там, където всичко изглежда абсурд, безсмисленост. Ето какво сам писателят казва по тоя повод в писмо до съветския литературовед проф. Д. Ф. Марков: „… Аз можех да замисля и да напиша «Тютюн» само след като се запознах с основните въпроси на марксическата философия. Без мирогледа на тази философия целият жизнен материал на романа щеше да се излее във формата на сладникава мелодрама… Откъде и защо идват конфликтите — за това авторът, както и читателите му щяха само смътно да се догаждат… Всичко, което дотогава бях таил несъзнателно в душата си срещу миналия свят и което не можеше да намери определен израз, понеже се заплиташе в безизходни противоречия, сега кристализираше в категориите на ясно изразени мисли и чувства.“ Димитър Димов е поет и философ на трагичното у човека. Както в „Тютюн“, така и в първите си романи той изобразява трагичните, неразрешими противоречия на човешката душа, страшната, разрушаваща власт на страстите, безизходността на индивида в един свят на отчуждение и самота, абсурдността на индивидуализма. В първия му роман, „Поручик Бенц“, се разглежда драмата на хайлайфната дама Елена Петрашева и германския поручик Бенц на фона на големи исторически събития от края на Първата световна война. Но писателското внимание е съсредоточено главно върху преживяванията на двамата герои. Историческите масови движения са останали извън неговите интереси, съдбата на неговите герои никъде не се преплита с обществените процеси, остава незаангажирана от класовите стълкновения и политически борби на времето, не се определя от тях, както е в „Тютюн“. В „Осъдени души“, където всъщност се повтаря драматургичният скелет на „Поручик Бенц“, отново на преден план е трагедията на Фани Хорн и нейната безнадеждна любов към йезуита отец Ередиа, и тук за фон на тая трагедия служи испанската гражданска война. Както и в „Поручик Бенц“, и тук историческите и обществените процеси не определят, не взаимодействуват със съдбата на героите освен по някои външни точки, сюжетно. Испания и гражданската война са само екзотичен пейзаж, колоритна декорация, а не обществена среда, историческа съдба на неговите герои. Те по душа са космополитни и за тях, космополитите, отчуждени както от собствената си нация, от собствения си род, така и от целия свят, участта на Испания и на испанския народ е толкова важна, колкото на която и да било друга страна. Но в „Осъдени души“ Димитър Димов си дава сметка за революционните борби на масите, за класовите конфликти и строеж на буржоазното общество. Неговата героиня Фани Хорн често разсъждава за испанската революция и страданията на испанския народ, за историческата вина на капиталистическата класа, за нейните грехове и престъпления. В някои сцени на романа дори се появяват испански революционери и работници.