— В болницата естествено.
— Искам да кажа вън от работното време — определено поясни Хиршфогел.
— Навсякъде — каза Бенц, без да разбира защо Хиршфогел не искаше да го потърси в болницата. И после добави шеговито: — Но най-вече в някоя четворна компания. Предполагам да се досещате, че покерът е единственото развлечение тук …
— Както и на фронта — допълни Хиршфогел.
По тоя повод Хиршфогел се впусна да описва живота в окопите. Той говореше с грубо, но силно красноречие, което се харесваше.
— Ако има нещо — заключи той, — което ни спасява от пълна лудост в празните и лениви часове, когато сме зад позициите, това е покерът … Нас, офицерите, искам да кажа.
Той замълча и направи гримаса, като че споменът за тия часове му причиняваше неизразимо отвращение. Настъпи, тъй да се каже, едно почтително мълчание, в което всички очакваха да продължи. Но вместо това Хиршфогел предложи неочаквано:
— Искате ли да образуваме едно каре тази вечер?
Въпросът бе отправен изключително към Бенц, като че съгласието на Андерсон и ротмистър Петрашев бе предварително осигурено. Бенц се съгласи без колебание. Първо, искаше да засвидетелствува внимание към новите си познати и, второ, покерът можеше да бъде щастлив предлог на по-нататъшните им отношения.
Ротмистър Петрашев веднага предложи играта да бъде у него.
— Сестра ми е във втория етаж — обърна се той към Бенц, — тъй че не ще ни безпокои ни най-малко. Когато пожелаете, колата ми ще ви заведе до квартирата ви. Колкото за тях — той посочи с глава Андерсон и Хиршфогел, — ние сме под един покрив …
— И под едно подозрение — усмихнато вметна Андерсон.
И после към ротмистър Петрашев:
— Преди да излезем, сестра ви ме попита дали нямаме намерение да го ограбим!… Той посочи към Бенца.
— Да — каза ротмистър Петрашев, — защото бяхме настойчиви. Но аз я освободих от задължението да ни отегчава. Тъй щото можем да изпълним заговора. Ха-ча-ха! … Разбира се, не сме длъжни да играем покер. Можем и да се напием също тъй.
И като продължаваше да се смее със своя красив плътен смях, той съобщи, че могъл да ги изненада с токайско вино.
— С токайско ли? — попита Хиршфогел, крайно заингересуван.
— С токайско!… Клаудиус го поръчал по един чиновник от легацията, който бил в отпуск. Имахме честта да получим една каса бутилки. Сестра ми има и чест, по-право!…
— Тя не ще ги изпие сама — каза Хиршфогел.
— Нито пък с него — с малко пресилено оживление допълни ротмистър Петрашев. — Извинете!… — обърна се той към Бенц. — Всичко това се отнася до годеника на сестра ми.
— И до приятелите му — добави Андерсон. — Разбира се, поръчките на токайско не са единственото му занимание. Но ако има човек, който ви вдъхва уважение дори когато пие токайско, това е…
Андерсон се поколеба за миг и като погледна ротмистър Петрашев, произнесе бързо:
— Капитан фон Харсфелд, годеникът на фройлайн Петрашева.
Лицето на ротмистър Петрашев доби изведнъж отпуснат и съсредоточен вид.
— Точно тъй — продължи Андерсон. — Аз не преувеличавам. Оня ден го чух как изкопчи от устата на един цербер от Военното министерство няколко думи:
— а настроението в Главната квартира след изтеглянето на част от прословутата ни тежка артилерия… Дявол да го вземе, още не вярвам на ушите си! … Един страшно мълчалив и делови български полковник се беше разприказвал само защото на масата имаше токайско и Клаудиус го обсипваше с виртуозните си комплименти. Всичко това се случи на един интимен обед. Ако някога съм съзнавал обидното превъзходство на съперник по служба, това беше именно в този момент. През останалото време на обеда се чувствувах като нищожен човек. Защото само един ден преди това бях употребил напразно жалкото си красноречие да разтворя устата на онзи лукав старец …
— и не успяхте? — удиви се Хиршфогел.
— Не успях. Но Клаудиус успя блестящо. На другия ден в легацията се получи препис от доклада му. Трябва да ви кажа, че последният подействува като студен душ. Знаете, никой не предполагаше, че българите ще се разсърдят, задето сме изтеглили два топа.
Ротмистър Петрашев направи движение да възрази нещо.
За миг на Бенц се стори, че разговорът ще потече всред блудкавост от политико-военен характер. Тъкмо тогава обаче Хиршфогел внезапно изправи гримаса и сви тялото си, сякаш почувствува студ.
— Треската ли? — попита Андерсон и сложи ръката си върху гърба му.
Хиршфогел кимна утвърдително. Мрачните му и дълбоко поставени очи святкаха в орбитите си, мъчейки се да запазят израз на вежлива съсредоточеност. Но явно бе, че тягостното чувство на приближаващата треска го завладява неумолимо. Лицето му изглеждаше мъртвешки бледно. Ротмистър Петрашев се изправи бързо.