— Аз ще извикам по телефона автомобила — каза той. — Това ще бъде най-добре. Хиршфогел ще се прибере в къщи, а ние ще поседим тук, докато мине треската му.
Елегантната му фигура забърза между масите към изхода на залата.
— Вие ме ще се поправите в тоя град — предупреди Бенц Хиршфогел, — въздухът тук е горещ и тежък.
Хиршфогел наведе глава, без да каже нещо. Той не чуваше или не искаше да отговори.
— Аз го извиках тук — призна Андерсон с явен упрек към себе си. — Това не ще рече, че съм без угризение. Нито пък фройлайн Петрашева. Но колкото се отнася до нея, тя не може да се обвинява по отношение на когото и да било.
Хиршфогел повдигна главата си много бързо и на Бенц се стори, че името на фройлайн Петрашева бе споменато от Андерсон съвсем неуместно. При все това очите на Хиршфогел не изразиха никакво учудване. Онова, що каза обаче, смая Бенц повече от всичко.
— Този човек — произнесе Хиршфогел, като посочи Андерсон — е потомец на рицари и е готов да защити всяка личност дори от справедливия гняв на собствената й съдба.
Бенц погледна Андерсон. Последният седеше облегнат на стола си, неподвижно загледан в синкавия дим над масите, като че съзерцаваше някакъв много висш дух, извън сетивните възможности на събеседниците . Той изведнъж дойде на себе си и заяви с един вид скръбно съжаление:
— Фройлайн Петрашева се бори със собствената си съдба…
Хиршфогел доби вид на човек, готов да възроптае. но втора тръпка, която, изглежда, премина по цялото му тяло, го накара да замълчи. Лицето му изразяваше жалка безпомощност.
— Извинете — каза той. — По-добре е треската да ме завари в леглото. Аз не ще дочакам автомобила.
Той стана. Андерсон изтича и му донесе от закачалката шинела — дългия, оръфан, избелял шинел, който пългарските офицери от съседните маси изгледаха с любопитство. Хиршфогел го облече с тракащи зъби. след това подаде на Бенц горещата си костелива ръка. Крайно неприятно!… Трябвало да се тръшне в леглото, докато минела тая проклета треска. Той бил извънредно доволен, обаче от що? Навярно от запознаването. Бенц не можа да чуе, защото думите на Хиршфогел се заплетоха. Андерсон го попита дали има нужда да го придружи до къщи, но Хиршфогел отказа с вдигане на ръка и забърза към изхода.
Ротмистър Петрашев се завърна много скоро след излизането на Хиршфогел и седна на мястото му. Онова което не избягна от очите на Бенц, бе въпросителният поглед, който ротмистър Петрашев отправи към Андерсон. Последният му отговори с един вид успокоителна неподвижност на лицето си, сякаш тайнственият заговор срещу Бенц се развиваше със задоволителен успех.
— Хубава треска — каза ротмистър Петрашев. — изпращайки Хиршфогел в коридора. Но струва ми се, че е по-издържлив, отколкото изглежда. След един час обещавам да го видим в най-добро разположение… Ще играем покер, нали?
Андерсон измърмори едно „разбира се“. Ротмистър Петрашев запали цигара, чиито дим удиви Бенц: ароматичен, но мек дим на цигара, каквито пушат жените. Ротмистър Петрашев обясни: от тия цигари пушела сестра му. Взел от тях, защото не намерил в къщи други. И той поднесе на Бенц сребърната си табакера.
— Те ще изнежат гърдите ви!… — предупреди Андерсен със слаба усмивка, като че отсега нататък Бенц щеше да пуши само тях.
— Сестра ми пуши — продължи ротмистър Петрашев, — но това не е най-лошият й навик. По-нетърпима е, когато опитва ликьори или настоява да играе покер …
Той се разсмя най-непочтително и смехът му накара Андерсон да се намръщи леко. Ротмистър Петрашев изведнъж стана сериозен:
— Но тая вечер именно тя отказа да играе. Знаете, тя играе като мъж. Веднъж ограби всички ни. Накарах я по телефона да замества Хиршфогел; докато мине треската му. Имате ли нещо против? Ако ни досажда, ще я изпъдим …
Андерсон се намръщи по същия начин, както преди малко. Ротмистър Петрашев като че се наслаждаваше от ефекта на шегите си върху лицето му. Той съзнаваше напълно красотата на сестра си и очарованието, което бе разляла върху Андерсон, а може би и върху Бенц. Не се ли подиграваше с тях?
Мълчанието, което настъпи, бе извънредно тягостно.
Трапезарията почна да се опразва. Офицерите се събираха на групи и излизаха да търсят жени, да играят карти или просто отиваха да спят в квартирите си. Повечето бяха в летни униформи. Те разговаряха тъй високо, сякаш се караха, и ръкомахаха тъй енергично, като че бяха разгневени. Те бяха прости, груби и откровени като войниците си. Гърмящите им смехове караха Андерсон да се обръща ту към една, ту към друга маса. Очевидно той не бе свикнал с офицери от провинциалните гарнизони. Бенц си позволи да го попита отдавна ли е в България.