— Четири години — отговори Андерсон. Ясните му очи погълнаха Бенцовото учудване, за да се наведат след това, когато произнесе някак небрежно:
— Аз съм в легацията.
И той добави, че службата му се състояла да поддържа връзката между Главната квартира и легацията.
Бил в София от 1914 година. Облякъл униформата късно, разбира се. Пребиваването му в България до обявяването на съюза било, тъй да се каже, тайно.
— Аз се чувствувах като шпионин — обясни той. — едно неприятно положение, когато дружех с български офицери и се стараех да изкопча от тях сведения, полезни за каузата ни.
Той се усмихна със стиснати устни, извръщайки очите си към ротмистър Петрашев, който също се усмихваше.
— Да — каза ротмистър Петрашев, — но и аз имах същите угризения по отношения на него. Ние винаги се преструвахме един пред друг на малко осведомени и невинно любопитни. Аз изпълнявах във Военното министерство същата служба от дребен калибър, каквато той изпълняваше в легацията си. Всъщност играта ни беше напълно почтена. Една сутрин аз го видях във Военното министерство с един от шефовете му. Помислих, че сънувам: и двамата бяха в българска униформа. Дотогава, уверявам ви, не подозирах, че тия хора са военни. Стори ми се, че цялото министерство се люлее. След пет минути един побелял генерал обяви на всички, че влизаме във война и сме съюзници на Германия. От тоя ден собствено аз престанах да бъда във Военното министерство.
Той млъкна, за да си запали нова цигара. Андерсон използува паузата и осведоми равнодушно:
— Ротмистър Петрашев е руски възпитаник и русофил.
— Хм … да! — потвърди ротмистър Петрашев с тон, който много малко отговаряше на капризно-шеговитата усмивка, която насили върху лицето си. — Да вървим в къщи, ако искате?
Бенц погледна часовника в залата. Минаваше десет. Един войник с остригана глава и роза зад ухото прибираше последните чинии.
Ротмистър Петрашев и Андерсон се изправиха с решителна настойчивост, която на Бенц се стори фанатична.
III
Те излязоха от клуба и завиха по една пуста улица към горната част на града. Къщите на тая улица бяха стари, безформени, мрачни, с изтърбушени порти и големи тревясали дворове, осветени от луната. Имаше нещо фантастично във вида им. Те излъчваха своя собствена светлина, която сякаш не бе отразена.
Вратата, пред която Андерсен и ротмистър Петрашев се спряха, бе голяма, желязна и черно боядисана. Те се спряха, след като вървяха стотина крачки покрай една също такава ограда, зад която се виждаше просторна и дълбока градина. Луната плетеше сребърна мрежа върху листата на чимширите, клоните на дърветата и тревата, с която бяха обрасли пътеките. В дъното се виждаше лицето на една двуетажна къща със сводести прозорци и веранда.
Ротмистър Петрашев тласна вратата и я остави да се затвори сама. Резетата изскърцаха продължително и тъжно. Бенц запомни това скърцане. То бе една от особеностите на къщата и като че първата, с която се запознаваше човек при влизането си отвън.
Тримата тръгнаха към главния вход по алеята между два реда доста високи чимшири. Андерсен отвори вратата. Под лунната светлина, която проникваше през прозорците на широкия вестибюл, Бенц различи кактуси в големи саксии, няколко врати и дървена стълба, водеща към втория етаж. Андерсон тръгна към една от вратите, Бенц го последва, ориентирайки се в тъмнината по стъпките му, а ротмистър Петрашев се изкачи нагоре по стълбата. Минаха през няколко съвършено тъмни стаи, в които Бенц не можа да различи нищо, но почувствува дъх на застоял въздух и стари мебели.
Стаята на Хиршфогел бе обширна, висока и осветена само от една свещ, която хвърляше жълтеникави отблясъци върху меланхолното спокойствие на един нисък креват, на една нощна масичка и на един гардероб — всички старомодни, потъмнели, овехтели, но запазващи тежкото спокойствие па скъпи предмети. Самият Хиршфогел лежеше проснат върху леглото, с неизути ботуши. Някой го бе увил грижливо с две одеяла. Под светлината на свещта лицето му изглеждаше още по-болнаво и жълто, отколкото в клуба. Бенц го оприличи на мъртвец.
— Как сте? — попита Бенц.
Хиршфогел измъкна ръцете си изпод одеялото и със съскащ глас отговори, че треската е минала, но изпитвал голяма отпадналост. Той се потеше изобилно. Потта течеше по челото му, слепваше косите му и придаваше на лицето му жалък, безпомощен и хлътнал вид — вид на ранен и изоставен в полето войник.