— Тя ще се възхити, ако ви чуеше — забеляза Бенц.
— Възхищавал съм я много пъти — нахално призна Хиршфогел. — Но, струва ми се, ще бъде полезно да бъдете предупреден за характера й. На всеки мъж, който и направи минимална услуга или просто я забавлява, тя залепва етикета „приятел“. Казвам това в най-почтен смисъл, разбира се — добави той с коварно безпристрастие.
Бенц очакваше да последва познатото „хахаха“, но вместо това Хиршфогел направи гримаса и продължи:
— Аз не мога да си представя по-смешно положение от това, да бъдеш приятел на това знаменито момиче, т.е. да слушаш търпеливо безкрайния анализ на всичко, което е вършила или мисли да върши. Тя ви присвоява като вещ, докато й омръзнете, докато изчерпи всичкия си запас от неща, с които може да ви Учуди. Тогава собствено и тя ви омръзва. Но нейният живот е доста необикновен наистина. Той ще ви го разправи. Той е най-големият и „приятел“!
Хиршфогел посочи насмешливо Андерсон с главата си. Последният го слушаше търпеливо. В ъглите на устните му трептеше усмивка, която засилваше несериозния характер на Хиршфогеловото нахалство.
— Ние достатъчно го занимавахме тая вечер с фройлайн Петрашева — каза Андерсон. — Колкото за живота й, аз наистина бих желал да го научи най-напред от мене. Мълвата предава фактите цинично изтърбушени.
— Тъй е по-забавно — каза Хиршфогел — и по-достоверно. Аз предпочетох да ги науча от мълвата. Предупреждавам ви — обърна се той към Бенц, — не мислете, че сте много близо до истината, ако слушате само него.
— Аз съм най-близо до истината все пак — спокойно заяви Андерсон — и знам положително, че в тоя момент фройлайн Петрашева е разстроена например…
Хиршфогел се захили злорадо.
— Аз бих казал — уплашена от вината си — произнесе той след късо мълчание. — Помислила за… О-хо! Ето ги!
Ротмистър Петрашев и сестра му излязоха на верандата. Можеше да се помисли, че те бяха чули последните думи на Хиршфогел.
Хиршфогел обаче ги гледаше с нахална невъзмутимост, сякаш бе готов да продължи в тяхно присъствие.
Андерсен отстъпи мястото си до Бенц на фройлайн Петрашева. Тя бе все още с полата на костюма, с който пътуваше, и тънка блуза с къси ръкави. На Бенц се стори, че лаченият колан на полата стягаше прекалено кръста й, защото при сядането направи гримаса и го улови инстинктивно с ръката си. Тя погледна първо Хиршфогел с недоверие, после Бенц.
— Ще играете ли покер? — попита тя и взе от масата една цигара. Но движението, с което я поднесе към устните си, спря изведнъж. Ръката й падна отпуснато и захвърли цигарата незапалена. Тя изглеждаше поразена от внезапна мисъл, която уби желанието й да пуши.
— Изпушете цигарата си — ехидно настоя Хиршфогел. Не! — отпаднало произнесе тя. — Аз дойдох да поканя господин Бенц утре на обед. Елате! — обърна се тя към Бенц. — Може би всичко ви се вижда необикновено, но елате! …
— Къде е необикновеното? — високо попита Хиршфогел.
— Да, къде е? — мрачно повтори фройлайн Петрашева. — Цялата история е толкова жалка! Често бих желала, поручик Хиршфогел, да проявявам към себе си и другите толкова свирепост, колкото проявявате вие.
Черните й очи погледнаха Хиршфогел решително.
— Това не ще върне спокойствието ви — каза Хиршфогел. — По-добре останете такава, каквато сте.
— Къде е моето спокойствие? — попита тя замислено.
Очите й се спряха повторно върху грозната фигура на Хиршфогел с някакво скръбно съжаление. После го посочи и се обърна към Бенц:
— Вижте този например! Попитайте го защо дойде тук!
Мъртвешкото лице на Хиршфогел се набръчка като смачкан пергамент. Не можеше да се определи дали се усмихва, или мръщи.
— Аз му обясних — убедително каза Хиршфогел. Фройлайн Петрашева се загледа в железния кръст на гърдите му.
— Вие сте безразсъден — произнесе тя, като поклати глава.
— Не съм — заяви Хиршфогел.
Гой изсипа жетони от една кутия и почна да ги брои.
— Не сте ли? — Гласът на фройлайн Петрашева бе пълен със съмнение. — Питам се, поручик Хиршфогел, дали не искате да прибавите нови угризения към тия, които имам?
— Не! — отговори Хиршфогел с вид на крайна досада. — Но защо се питате? Искам да кажа, по отношение на мен?
Тя извърна главата си към Андерсон с израз на отчаяние:
— О, не зная! Навярно, защото съм морален идиот.
— Не сте! — каза Хиршфогел. — И това е най-лошото. О, ако бяхте!… Но ние ще го уплашим, мила Мия…
й посочи Бенц.
— Да, сигурна съм, че поручик Бенц попада рядко в такава атмосфера. Уплашихте ли се? — попита тя Бенц. — Но той не е толкова лош. Той е зъл само към мен.