Хиршфогел не опроверга. В продължение на няколко секунди двамата имаха вид на противници, които търсят в мисълта си думи, за да се сразят отново. Но не го направиха. Фройлайн Петрашева се изправи мълчаливо. Бенц запомни тоя вид на съвършено светско самообладание. То бе като че неразделна част от личността й. То я обвиваше като броня, в която можеха да се притъпят и най-острите стрели на Хиршфогел.
Останалото, което Бенц си спомняше от тази вечер, бе токайското и покерът. Една едра, пълна чернокоса слугиня с бяла престилка и изглед на femme de chambre донесе бутилките и веднага изчезна в дълбочините на къщата. Хиршфогел ги отвори много ловко. След половин час всички бяха погълнати от играта. Дали жълтото вино възбуди и четиримата? Хиршфогел бе първият, който почна с големи суми. И той печелеше, ужасно печелеше, като че щастието му в играта искаше да покаже колко далеч стоеше от любовта.
Късно след полунощ те станаха от масата. Всред празните бутилки, захвърлените цигари и разпилените жетони Бенц пресметна, че бе загубил половината от заплатата си. Дължеше на Хиршфогел и на Андерсен. Но цялата загуба не му направи никакво впечатление. Хиршфогел вежливо предупреди, че не бързал с парите, докато Андерсон изглеждаше явно стеснен от печалбата си.
Четиримата влязоха в коридора. Синята лампичка светеше по-слабо и някак тайнствено. Бенц потърси с очи шапката на фройлайн Петрашева и я откри на същото място върху закачалката. Сладостно вълнение пропъди неприятната мисъл за заема, които трябваше да направи от касата на германското интендантство.
Ротмистър Петрашев и Андерсон го изпратиха до пътната врата. Бенц се сбогува и закрачи из пустите улици към къщи. Луната продължаваше да грее. Самотни патрули пресичаха осветените площади и блясъкът на ножовете им се губеше в сянката на къщите. Нощни шумове, сподавени и тъжни, идеха от незнайни посоки и замираха във вечността.
Онова, що даваше изключителен характер на преживяното, бе преднамереността, с която се разви. Усещането за това не оставяше Бенц нито за миг. Дори то се разрасна до представата за нещо безформено и съдбовно, което направляваше действията на всички през тая вечер и се губеше в живота на фройлайн Петрашева. Бенц се опита да мисли върху него, но ме можа. Мисълта му се губеше в забъркани изводи, в невъзможни заключения. Едно вълнение, граничещо с екзалтация, заливаше събитията с ослепителна светлина и хвърляше зад тях дълбоки и непрогледни сенки.
IV
Улицата, в която се намираше къщата на Петрашеви, носеше дълго, трудно произносимо българско име, което Бенц не можа да запомни. Затова пък се намираше в най-здравата част на града, далеч от дизентерията и тифуса на ниските квартали. Самата къща бе стара, с потъмняло лице и сводести прозорци. Една дървена, решетеста и на много места прогнила ограда разделяше постлания с плочи двор от градината, кичеста и просторна, ала твърде запусната.
Едрата и чернокоса слугиня отвори вратата тъй бързо, сякаш дебнеше идването му. Веднага след това от дъното на коридора изникна ротмистър Петрашев в тъмносинята си галонирана униформа.
— Чакахме ви с нетърпение — каза той на немски г!С своето лошо произношение, като се ръкуваше с Бенц. — Всички са в трапезарията.
Той посочи разтворената двукрила врата. Бенц влезе н трапезарията, последван от неизменната вежливост на ротмистър Петрашев. Върху един от столовете, наредени до стената, седеше Андерсон. Хиршфогел с гръб към вратата търсеше нещо в бюфета. Фройлайн Петрашева се показа от съседния салон с ваза в ръце, която постави на масата. Вазата бе пълна с разкошни хризантеми.
Фройлайн Петрашева се усмихна, като показа два реда непокътнати, бели зъби, и разля с гласа си най-сладостна непринуденост.
— Как сте? — попита тя, като протегна ръката си. — Обраха ли ви снощи?
Тя се закани на останалите, а най-вече на Хиршфогел, който проверяваше срещу светлината съдържанието на някакви бутилки. На Бенц се стори, че малките й пръсти стиснаха ръката му много силно. Минута след това тя посочи местата на всички. Бенц седна срещу нея.
Онова, що изпитваше, бе някакво чудесно усещане, че е свързан навеки в мисълта си с нея. То бе сладостно усещане за нов живот, който начеваше от снощи в тая къща, сред тия хора, който бе обречен на нея и криеше в себе си примирението на пълната всеотдайност. Какво важеше дали бе любовница другиму? Отчаян или безгрижен, образът й щеше да бъде вечният спътник в живота му. Опиянен от любовта си, Бенц гледаше лицето й, тъй далечно в пространството, тъй близко в сърцето му, и изпитваше безумен порив да сложи устните си върху това прекрасно матово чело, излъчващо най-съблазнителна женственост.