Хиршфогел се върна от бюфета с бутилка вермут, който наля в чашите. Фройлайн Петрашева изпи своята наведнъж с удивителна лекота. След малко всички ядяха с голям апетит. Чернокосата слугиня носеше блюдата с безшумни, котешки движения и изчезваше незабелязано. За крайна изненада на Бенц Хиршфогел разправи няколко интимни приключения на германския кронпринц, когото наричаше „нашия Вили“. Разправи ги цинично и предизвика смях. Самият той се хилеше по най-безсрамен начин, без да се стеснява от присъствието на фройлайн Петрашева, и повишаваше постепенно градуса на нахалството си. Но към средата на обеда той млъкна изведнъж, за да вземе някакви хапове, и във връзка с това стана дума за маларията му. Бенц го посъветва още веднъж да се върне в Германия.
— А вие? — внезапно попита фройлайн Петрашева, като излезе от неопределимото мълчание, с което слушаше Хиршфогел. — Вие ще се върнете ли скоро в родината си?
— Не зная — отговори Бенц. — На всеки случай нямам причини да бързам.
— Дали? — попита тя със сладостно вълнение. — Не ви ли чака някоя Лорелай? И после добави настойчиво:
— Кажете ми, виждали ли сте Лорелай?
— За да я види човек, трябва да бъде или поет, или луд — каза Бенц.
Фройлайн Петрашева се оживи.
— Аз бях луда, когато я видях — бързо произнесе тя.
— Къде сте виждали Лорелай? — попита Бенц учудено.
— О!… — каза тя и задържа вилицата си неподвижно. — Аз я видях въплътена в едно германско момиче, което търсеше любимия си из болниците. Тя бе дошла в България сама, със светла лятна рокля и мъничък куфар. Случаят нямаше нищо общо с легендата, но аз я видях в късните часове на един следобед точно такава, както си я представях. Тя бе седнала върху една от скамейките на болничната градина, забъркана, уморена и огряна от червените лъчи на залязващото слънце. Руса и синеока беше. Приближих се нахално и я попитах мога ли да и услужа с нещо. Всъщност изпитвах непреодолимо желание да я прегърна, което направих, след като се съгласи да пием чай заедно. Тъкмо бях свършила раздаването на дрехи… На другия ден спа у дома. Не зная какви чувства вложих в това ефимерно приятелство. И нямаше да се питам никога, ако…
Тя посочи Хиршфогел с много сдържана усмивка и произнесе спокойно:
— Милостта му не бе изразил известни подозрения: че . . Не криех нищо, за да се отърва от тях.
Тя се разсмя ниско и като наведе главата си, погледна Хиршфогел в лицето. Последният направи гримаса, без да възрази нещо.
— А какво стана с момичето? — попита Бенц.
— О!… Тя намери любимия си много далеч, в една македонска болница. Аз пък я загубих. Казвам ви, бях луда от любов. Имаше часове, когато не знаех какво върша. Ние спяхме в едно широко легло и сутрин, когато се събуждах, покривах лицето й с целувки. Твърде е възможно, поручик Хиршфогел, да повярвате някога колко невинно беше всичко това.
— Възможно е — произнесе Хиршфогел и се захили по своя определен начин, който потвърждаваше, че мисли тъкмо обратното на това, що казва.
— Не вярвате ли? — попита тя и лицето й прие почти раздразнен израз.
— Напротив! Повече, отколкото на всеки друг! Хиршфогел посочи с вилицата си Андерсен. Тя проследи движението на ръката му с уморена усмивка.
— Достатъчно! — каза тя. — Поне за днес. И нека — обърна се после към Бенц — Хиршфогел да не бъде първият, който ви говори за неща, които съм преживяла. Направете ми тая милост, поручик Хиршфогел!
— Аз винаги говоря след вас — почтително заяви Хиршфогел. — И то само когато ме питате.
В това време слугинята донесе десерта и двамата сключиха временно примирие. Пронизителният звук на една автомобилна сирена обаче попречи на Хиршфогел да го наруши веднага. Лицата на всички изразиха най-голяма изненада. Ротмистър Петрашев стана бързо и тръгна към вратата. Но преди да стигне до нея, тя се отвори и на прага се показа слугинята с писмо в ръка. Зад нея в коридора стоеше един шофьор в българска униформа. Ротмистър Петрашев взе писмото и се разписа в разносната книга. След това се върна на масата и го разтвори бързо. Сестра му го следеше с нетърпеливо любопитство.
— Много съжалявам — каза ротмистър Петрашев, след като прочете писмото. — Довечера трябва да бъда в София.
И като правеше усилие да омаловажи факта, той добави небрежно:
— Аташиран съм към особата на кронпринца. Дявол да го вземе, като си помисля, че едва говоря немски! …
Но под привидната му досада се криеше суетна радост. Ротмистър Петрашев се радваше, радваше! … Сестра му също се радваше може би. И някак угнетен, Бенц почувствува, че светската почит бе дълбоко удовлетворение за тях.