— Вие ще получите орден — каза Хиршфогел с възможно най-прилична насмешливост.
Ротмистър Петрашев прие думите му с пълно мълчание.
Обедът завърши под впечатлението на Хиршфогеловата словоохотливост. Но никой не вземаше думите му сериозно. Всичко, що казваше, произвеждаше впечатление на капризна игра с думи.
След кафето Андерсен стана от масата и отиде в съседния салон. Хиршфогел и ротмистър Петрашев го последваха почти веднага. Вследствие на тази вежлива маневра Бенц остана на масата сам с фройлайн Петрашева.
— Огън и жупел! — каза тя и се разсмя ниско, сочно в тишината на салона.
— Предполагам, че Андерсен ви е предупредил за нрава му. Колкото за ордените, кайзерът наистина ги раздава с шепи. Но брат ми има кръстове за храброст, получени при Булаир. Хиршфогел не ви ли говори за мен твърде много, моля?
— Той ви ласкае — каза Бенц.
— Знам как. Ако има нещо, което да обясни неутолимата му омраза към света, това е неговата съдба. Той е разорен, болен и разочарован от всичко. Съдбата можеше да го пощади с пълната безчувственост на толкова несретници, ако в младините си не бе вкусил от славата, богатството и любовта. Сега той е пресушен художник, както знаете…
— Зная — каза Бенц, — но не ми каза дали ви е рисувал.
— И никога не ще ви каже. Той е снизходителен към себе си. Видяхме го за първи път с Андерсен на една изложба в София и когато почнахме да говорим за картините му, той ни удостои с най-презрително безразличие. Нямаше да си спомним втори път за него и той за нас, ако не бяхме открили една детска главичка, рисувана с пастел. Скицата носеше неговия подпис. Струва ми се, това бе единствената от картините му, която заслужаваше внимание. Останалите бяха зловещи и банално предадени сюжети от войната. Пастелната главица хареса на Андерсона. Хрумна му да ми я подари и попитахме Хиршфогел за цената й. Може би сте чували за художници, които удивително надценяват картините си. Онова, що чухме от Хиршфогел, обаче надминаваше всяко очакване. Бях смаяна от прекалената цена за една проста рисунка. Почнах да правя знаци на Андерсен. Мислех, че е по-добре да внесе същата сума в касата на Червения кръст. Дори щях да го кажа пред Хиршфогел. Той се преструваше, че не обръща никакво внимание на мен. Може би наистина бе така. Но в един момент ужасните му очи се втренчиха в лицето ми със смесен израз на враждебност и нахално любопитство. Трябва да бе забелязал знаците, които правех на Андерсон. Когато Андерсен му подаваше парите, той направи отрицателен знак и каза, че сумата могла да се пусне в кутията на Червения кръст пред входа на изложбата. Всичкият ми яд срещу изнудваческата цена се превърна във възхищение пред този красив жест. Бях смаяна и същевременно трогната. Е, всъщност аз трябваше да платя за всичко…
— Как? — попита Бенц заинтересуван. Фройлайн Петрашева се разсмя с познатия нисък смях и като го задуши, каза живо:
— Той пожела да ме рисува.
— И не се учудихте, предполагам. Една жена като вас знае цената си. Тя се намръщи леко:
— Да, цената! … Струва ми се, от всички мъже Хиршфогел я определи най-ниско. Винаги съм се съмнявала дали допуща у мене нещо повече от това окаяно тяло. В този момент обаче не мислех за цената си и се съгласих веднага.
На Бенц се стори, че тя се оглежда в огледалото на бюфета, който беше зад гърба му. Веднага след това очите й се спряха върху лицето му. Сладостният рисунък на устните й разкриваше трептенето на сдържана усмивка. Настъпи мълчание, в което Бенц осъзна най-ясно значението на думите „окаяно тяло“.
— Ще ми позволите ли да забележа — каза Бенц, — че това окаяно тяло е разбунтувало гордостта му повече, отколкото сте предположили?
— Не зная — замислено произнесе тя. — Бих желала да беше тъй. Неговата надменност ме раздразни и почувствувах лоша амбиция да играя с думи. Още веднага хвърлих ръкавицата за двубой. На другия ден дойде у дома с платно и бои. Исках да направя ефект и се представих en toilette. Мислех, че ще позирам за голям, салонен портрет. „О! — каза той, като ме видя в бална рокля и накити. — Не искате ли да смъкнете всичко това?“ Той употреби думата „смъкнете“ и я произнесе тъй, сякаш бях платен модел. След половин час стоях пред него в обикновена рокля. Той бе достатъчно вежлив и ме остави да избера разговора. Хвърлих се безразсъдно върху темата за човешките страсти и в продължение на два часа слушах ужасни присъди над жените и любовта. Вече се чувствувах разнебитена морално. Онова, що изпитвах, бе желанието да го видя повторно. Страхувах се да призная, че ми харесваше. Той е един зъл, болен, стар мъж… Кажете ми — попита тя настойчиво, — не ви ли разправи нещо подобно?