— Не — каза Бенц сухо.
— Той нарисува един портрет. И още няколко след това. Всички до един несполучливи…
Тя се разсмя и в този нисък гърлен смях Бенц долови повече ожесточеност, отколкото в думите й. Стори му се, че тя изгуби самообладание, за да се отдаде на мигновено злорадство. Веднага след това тя се овладя:
— Казах ви, че е посредствен художник. Има талант, но му липсва гений. Можех да го обиждам. Можех да му отвръщам поне с толкова сарказъм, с колкото ме удостояваше и той. Пожелах да го търпя. Исках да проникна в миналото му. Жестоко любопитство, което не бих проявила в друг случай, защото подозирах в живота му някаква трагедия. Но бях свикнала с ласкателства, а той ме унижаваше всеки миг. Никой от германските офицери, с които дружехме, не знаеше нещо за него. Една вечер обаче той сам разкри всичко: жена му избягала с любовника си. Хиршфогел съобщи това съвсем неочаквано, без всякакъв повод. Той каза просто: „На днешния ден преди петнадесет години жена ми избяга с любовника си.“ Изпитах необикновено вълнение и го помолих да ми разкаже всичко. За нещастие, тази вечер той беше съвършено пиян. Той махна с ръка, като падна във вцепенението, в което го заварих. Бях отишла да го питам не иска ли да дойде при другите гости. Когато идваше у дома, той имаше навик да се уединява в стаята на брат ми и да пие сам. Той пие ужасно. Дори веднъж се бе появила върху ръцете му някаква екзема от това. На другия ден го попитах дали всички жени му се струват подобни на тая, която презира. „Безусловно!“ — каза той. Трябваше да чуете мрачната увереност в гласа му. После добави иронично: „Дори най-великодушните.“ Бях смаяна от толкова нахалство. Казах му просто, че никога не съм го търпяла от великодушие.
Това бе вярно, но помътнелите му очи ме гледаха подозрително и сякаш не вярваха на думите ми. Можех да се усъмня дали пиянството още не замъгляваше разсъдъка му. Гласът му обаче бе извънредно трезв. „Много добре — каза той с ужасно доволство. — Ако си въобразявате, че сте великодушна, нямаше да дружа с вас.“ Помислих от глупост, че ме ласкае, и го попитах какво собствено намира у мен. Спомням си, че бях трогната от съсипания вид на лицето му. „Всичко — каза той. — Всичко, което засилва омразата на един мъж към жените и по тоя начин му създава удовлетворението да ги презира повече!“ Чували ли сте подобно нещо? И кажете ми, не е ли луд? Мисля, че издадох слаб вик, вик на ужас може би. Почувствувах пълна липса на възможност да се мръдна от мястото си, да проговоря една дума. Андерсен ме изведе в съседната стая. Денят бе горещ, но чувствувах студ. Голите ми ръце трепереха. Струваше ми се, че това бе последната степен, до която можеше да стигне омразата на измамен мъж. Не зная дали не би стрелял върху жена си, ако можеше да я намери след бягството й. Не знам дали не я е застрелял въобще. Онова, що надминаваше всичко човешко, бе жаждата му да засилва омразата си. Исках да се хвърля в леглото и да плача, но нямах възможност да направя това и продължавах да стоя в ръцете на Андерсон вцепенена. Върнах се при другите с върховно усилие. Хиршфогел стоеше на същото място. „Развълнувах ли ви? — попита той, като дойде при мен. — Можем да не се виждаме повече, ако желаете. Колкото за мен, нима бихте предпочели да бъда друг?“ Той се усмихваше сатанински и настояваше да му отговоря може ли да идва и занапред у дома, без да променя нещо в маниерите си. „Можете! … — извиках. — Аз съм най-порочната, най-леконравната, най-недостойната от всички, които познавате. Идвайте, не ще намерите друга като мен! …“
Тя замълча, като се намръщи леко и втренчи погледа си в покривката на масата. В паузата, която настъпи, се чу оживеният глас на ротмистър Петрашев и веднага след това познатото „хахаха“ на Хиршфогел. Смехът долетя сдържан и тих, но запазващ онова неопределимо качество на безочливост, което характеризираше цялата личност на Хиршфогел.
— По онова време клюките ме разпъваха накръст. Не бях свикнала да хвърлят камъни след мен и не се разсърдих особено. Повече ме засегна желанието на Хиршфогел да ме оскърби, отколкото безсмислицата на онова, що казваше. Нямаше да се разплача, ако в този момент не ми дойде наум, че Хиршфогел запазва приличие пред много по-недостойни от мен. Но те бяха закриляни от лицемерието. Те имаха родители и това обстоятелство ги спасяваше от необходимостта да минават за момичета без контрол. Чували ли сте по-страшни думи? Всеки идиот можеше да хвърли върху мен най-грозните обвинения, защото нямало кой да ми посочи правия път. Всичко това ми дойде наум и се разхлипах внезапно. Никога не се бях разчувствувала по толкова просташки начин. Хиршфогел можеше да почувствува угризение. Но когато повдигнах главата си, до мене стоеше Андерсон. Хиршфогел просто бе излязъл от стаята. Не от угризение, разбира се. После ми дойде наум, че той презира всички жени еднакво. Но по отношение на себе си бях права: никой не се застъпваше за мен. Никой освен Андерсон… Той ме попита, знаете, дали трябвало да се искат обяснения от Хиршфогел. Гласът му трепереше от гняв. Знаех пълната му неспособност да се кара с когото и да било и се разсмях като луда. „Няма нужда, казах, Хиршфогел бе по-ясен отвсякога. Кажете му да не променя маниерите си.“ В този момент бях чиста, но удоволствията, всред които живеех, приличаха на локва мътна вода в пустиня. Пиех въпреки отвращението си. Сърцето ми беше пустиня. Всичко около мен беше пустиня. Целият свят ми се струваше пустиня…