Гласът й млъкна в най-ниските си нотки. Той бе почти шепнещ. Той проникваше чрез неопределимото си качество на пламенност и мекота, за да остави след себе си тъжни паузи, сякаш бе глас на уморена душа, която почваше да се разкрива. Спуснатите й клепки бяха неподвижни и под тях светеше ивица от тайнствената белота на очите й. Черната коса образуваше тъмен ореол около нежното й мургаво лице, което всеки миг се струваше на Бенц по-прекрасно.
— Исках да изчезна — продължи тя. — Бях слушала истории за момичета, които се отравят с веронал. Но нямах сили да прибягна към смъртта. Ако имаше някой, който можеше да ме спаси от всичко, що се случи по-нататък, това бе…
Бърз и тих шепот напрегна Бенцовия слух. Тя завърши с думите:
— Моят баща! …
Движението, с което се изправи, бе настойчиво и Бенц я последва машинално. Тя се отправи към салона, в който разговаряха Хиршфогел и Андерсен. Димът на цигарите им се носеше между креслата и пълнеше стаята с познатото благоухание на хубав тютюн. Върху една от стените Бенц видя портрета на дебел, възрастен мъж в униформа и с ордени. Той бе рисуван с маслени бои, с много големи подробности и позлатената му рамка бе украсена с красива резба. Андерсон и Хиршфогел млъкнаха изведнъж от вежливост или изненада.
Фройлайн Петрашева посочи портрета мълчаливо. След това отиде при отворения прозорец и се опря живописно върху рамото на брат си. Последният обаче развали внезапно позата й, като се отправи към вратата. Подир малко отвън се чуха гласовете на ротмистър Петрашев и българския шофьор.
Фройлайн Петрашева погледна нетърпеливо навън.
— Един момент — каза тя, като извърна главата си към Бенц и Андерсон, — трябва да кажа две думи.
— Две думи! — измърмори Хиршфогел през зъби. — Обзалагам се, че са много повече. Тя ще иска да замине с него.
— За да види кронпринца ли? — попита Бенц.
Безпричинната язвителност на Хиршфогел към фройлайн Петрашева почваше да го дразни и Бенц зададе въпроса по-високо, отколкото искаше.
— Не — каза Хиршфогел сериозно, — но за да я видят с брат й до кронпринца. Тя е суетна, не допускате ли? — попита той насмешливо и после добави поучително: — Тя е като другите, само че по-изтънчена, по-умна. Пазете се от такива жени, младежо! … Казвам ви го, защото в този момент държа вашата страна.
След това приятелско, но полусериозно изявление той се изправи бързо. Трябвало да почине. И като мърмореше някакви проклятия срещу маларията си, той взе шепа цигари от кутията върху една масичка. Той вървеше по килима с крачки, които изглеждаха несигурни. Нито елегантната униформа, нито лачените ботуши, които бе сложил сега, можеха да скрият в телосложението му печата на старостта, жалката сломеност на грохнал и разнебитен от алкохола мъж. И все пак се долавяше, че това тяло е било някога стройно и силно, очите са гнетели от възторг и устните вместо злъчни остроумия са произнасяли любовни думи.
В това време фройлайн Петрашева свърши разговора през прозореца.
— Оставяте ли ни? — попита тя изненадана.
— С ваше позволение — каза киршфогел и се поклони леко.
Той излезе от стаята, оставяйки след себе си всеобщо облекчение.
Фройлайн Петрашева се изправи до прозореца.
Ярките лъчи на следобедното слънце, като разнесоха върху лицето й следите от лоши удоволствия, заназваха върху него оная пламенна нежност, която бе най-силното му очарование. След момент на кратко колебание Бенц стана от мястото си и отиде при нея. Тя посрещна приближаването му с приятелска усмивка, гоято потвърди желанието и да продължи прекъснатия разговор.
— Той бе духът — замислено произнесе тя и погледна портрета на баща си. — Представях си го, както в приказката за добрия великан. Всяка вечер той влизаше в стаята ми и ме питаше какво съм вършила през деня. Получавах похвали и никога упреци. Цялото ми съществуване тогава бе оцветено с един особен страх — страха дали съм безукорна. Чела съм за калугерки, които се измъчват от въображаеми грехове. Аз самата чувствах нещо подобно. В деня, когато баща ми заминаваше в дивизията си, повикаха ме да сляза при него. Завтекох се развълнувана! Докато тичах по стълбите, предчувствувах нещо необикновено. Той ме чакаше в кабинета си. Един офицер сгъваше бързо някакви военни карти. Приближих се до бюрото, зад което седеше баща ми, и спрях. Исках да го целуна, но ме спря присъствието на непознатия офицер. Целувката бе неизменният обред при всеки разговор помежду ни. Като ме видя нерешителна, той стана сам и ме улови за раменете. Гласът му бе по-тих от обикновено. Той каза: „Аз съм на война.“ Думите не ми направиха никакво впечатление. Войната ми се струваше нещо живописно, в което хората умираха по необходимост, но без болка и кръв. „Мога ли да ви изпратя?“ — попитах забъркано. Той ме поведе и двамата излязохме в градината. Пред пътната врата чакаха други офицери. Един от тях имаше голяма черна брада и страшни очи. Мъчех се да го сравня с някакъв образ от книгите, но не успявах. Всички отдадоха чест със сурова почтителност и се метнаха на конете си. Денят беше дъждовен, валеше дребен мътен дъжд и когато шинелите им се загубиха в есенната мъгла, почувствувах страх…