— Добре замислена стратегия — каза Хиршфогел с подигравателно учудване. Но нищо не можеше да изкорени Бенцовото убеждение, че това учудване бе престорено. — И планът щял да успее — продължи Хиршфогел, — ако смъртта не го изпреварила. Доколкото зная, фройлайн Петрашева направила пътуването до полската болница. И според собствените й думи то било съдбовно за нея. Не казвам — гибелно. Нито пък особено щастливо според мен. През това пътуване тя се запознала с фон Харсфелд. Паднала в ръцете му по-право! Хахаха!…
Лицето на Хиршфогел се набръчка от оня смях, който му придаваше почти дяволски израз. Нервното смучене на цигарата издаде нетърпението му да говори още.
— Съгласен съм обаче — продължи той с неубедително безпристрастие и ядовит цинизъм, — че без него тя щеше да остане девственица за пет пари. Познавам братовчедките й, които са безупречни и струват тъкмо толкова.
Андерсон се намръщи. Бързото движение, с което погледна часовника си, можеше да се изтълкува като мълчаливо роптание срещу Хиршфогеловите думи. Хиршфогел прие жеста му с просташко намигване към Бенц.
— Да вървим — каза Андерсон.
Той се изправи пръв и тръгна към изхода на залата. Хиршфогел и Бенц го последваха, лъкатушейки между масите. Бенц поздрави няколко познати български офицери със странното усещане за недействителност в съществуването им, като че истинският живот бе присъщ само на хората, които познаваше от снощи. Навън валеше дъжд и улицата бе пуста. Автомобилът на германското интендантство чакаше Бенц пред клуба. Тримата се настаниха мълчаливо в него. (И това мълчание като че бе несъзнавано; дори Хиршфогел навярно в този момент мислеше за фройлайн Петрашева.) Автомобилът потегли. Редки светлини се отразяваха в мътни локви дъждовна вода. Далечно и сподавено бумтеше някъде моторът на електрическата инсталация.
Бенц почувствува тръпки, които не се дължеха на студа и влагата.
Тримата слязоха от автомобила, загърнати в шинелите си. Познатата желязна, черно боядисана и лъсната от дъжда врата се изпречи веднага пред очите им. Андерсон избърза напред и я отвори, като вдигна високо електрическото си фенерче, чийто сноп лъчи проектира сенките им върху фасадата на отсрещната къща. Андерсон и Хиршфогел не позвъниха и във връзка с това Бенц научи, че слугинята е заминала за София, натоварена с някаква поръчка от фройлайн Петрашева.
Хиршфогел почна да се мъчи с ключалката, но Андерсон го отстрани с едно учтиво „позволете“ и веднага отвори. Личеше си, че я бе отварял много пъти. Трябвало да се повдигне вратата в момента на отключването. Андерсон и Хиршфогел се ориентираха веднага в тъмния вестибюл. Андерсон отиде с фенерчето в една от стаите и донесе кутия с карбид и ацетиленова лампа, която Хиршфогел разглоби, напълни и приготви за запалване много сръчно. Докато стояха в полумрака, отгоре се чуха стъпки и кристалният глас на фройлайн Петрашева произнесе на немски с вълнуваща простота:
— Благодаря ви, че дойдохте. Ей сега ще сляза.
Чудните трептения на гласа й замряха мигновено, без резонанс. Това бе втората особеност на къщата, Всички шумове умираха с причината, която ги произвеждаше, без отражение. Килимите унищожаваха всякакво ехо.
Хиршфогел запали карбидната лампа. Пламъкът освети една стена с книги (стаята, в която се намираха, бе работен кабинет с библиотека), няколко кресла и няколко стъклени шкафа, пълни със странни, потъмнели старовремски украшения от сребро, от бронз и от мед. Андерсон сложи кутията с карбида върху един рафт с книги. Хиршфогел взе ацетиленовата лампа и мина в трапезарията.
— Мисля, че тук е прекарвало по няколко месеца в годината цялото им семейство — каза Андерсон. — Тия мебели са от Франция.
Той се загледа през отворената врата в красивите, но с хлътнали седалища кресла на съседния салон.
— Ротмистър Петрашев ги опропастил — забеляза Хиршфогел, — гостите му се считали задължени да счупят нещо при всяко идване.
В това време от стълбите долетяха тичащи стъпки. Фройлайн Петрашева се показа на вратата в светла домашна рокля. Кадифените й пантофки с ниски токове стягаха малките, обути в лъскава коприна крака. Деликатната й фигура се оживяваше от бързи, леки, танцуващи движения. Тя изпрати към тримата най-любезна усмивка и святкащия блясък на зъбите си. После протегна сърдечно малката си суха, гореща и нервна ръка.
Тя постави върху масата кутията с цигари, която бе донесла отгоре, и се отдели с Андерсон, говорейки му нещо тихо.
— Това не е тайна — обърна се тя към Бенц с чаровна усмивка, — а работа, с която не искам да ви отегчавам. Поручик Хиршфогел, обяснете му, че съм изтървано животно! …