Тя се отдръпна с Андерсон.
Хиршфогел не прояви никакво желание да обяснява, а се задоволи да измърмори, че фройлайн Петрашева трябвало да замине за София.
— И ще замине ли? — попита Бенц тревожно. Хиршфогел го погледна иронично.
— Струва ми се… Ако я подгонят. Искам да кажа, някой от роднините й.
Той се залови много съсредоточено да изравни пламъка на ацетиленовата лампа. Бенц остана с наведена глава, загледан в кутията с цигари.
Фройлайн Петрашева завърши разговора си с Андерсон, като издаде възклицание, и се разсмя някак горчиво, равно, тихо, не продължително, но без гняв и без ирония. Тя погледна Бенц с остатъка от този смях. После с решителни стъпки се приближи до масата и седна срещу него. Хиршфогел остави лампата, напълно задоволен от пламъка й.
— Понякога човек се страхува от себе си — замислено произнесе тя.
След това сграбчи една цигара и я стисна между устните си. Хиршфогел й поднесе запалката си.
— Аз имам куп лоши навици — обърна се тя към Бенц. — Това е първият. Всички в къщи пушеха. Баща ми пушеше, майка ми пушеше, брат ми пушеше, гувернантката ми — германка — пушеше, цялата къща пушеше!… Вижте!
Тя разпери пожълтелите си пръсти.
— Непоносимо! — каза тя. — Брат ми има такива пръсти. Тютюнът вреден ли е, моля?
Тя не дочака отговора, а глътна дълбоко дима и го изкара на две тънки струи през разширените си ноздри, След това заяви с неочаквана отпадналост:
— Бих желала да се превърна в пепел! Като тази! Тя посочи върха на цигарата си.
— Как? — попита Хиршфогел с възможно най-слаба изненада.
— Спомням си една стара, набръчкана гъркиня, която държеше златарски магазин в Цариград. Много известна. Говореше всякакви езици. На младини била забележителна красавица. Имала влиятелни любовници, Но после угаснала и мъжете я забравили. Веднъж отидох в магазина й с прислужницата на майка ми. Исках да използувам камъните и златото на една демодирана гривна. Казах й, че искам да се претопи. Тя разглежда гривната около половин час. Черните й очи святкаха ужасно. След това ме попита дали не бих желала да я продам. Отговорих отрицателно. Тогава тя ми предложи други скъпоценности срещу гривната, на същата стойност и даже повече. Долових, че гривната имаше особена стойност за нея, и се помъчих да спекулирам. Казах й, че ще се посъветвам с майка си. „Добре ще направите, каза тя, но тази гривна не струва повече от стойността си. Аз ви предлагам двойна цена. Това не би направил никой друг. Осведомете се и елате при мен. Имам един клиент, който търси тъкмо такава гривна.“ Гривната действително не струваше повече и ние се върнахме в магазина й. Тя ни посрещна с учтив поклон, с радостни гърчения на пергаментовото си лице. Никога не бях виждала по-щастливо лице от нейното. Тя грееше от радост. Буквално! … И всичко това заради износната сделка! Навярно щеше да продаде гривната Десет пъти по-скъпо. Когато си спомням тая сцена, мисля за миналото й. Тя е била богата, красива, обичана, могъща. А от всичко това бе останала само жалката й способност да търгува. Да, но тя бе щастлива! … Може би повече, отколкото на младини, когато е била измъчвана от любов, от ревност или от честолюбие. Тя бе пепел! … Разбира се, тогава не мислех нищо подобно. Гласът й млъкна тайнствено.
— Вие не бихте могли да търгувате с гривни — каза Андерсен.
— Но бих могла да се намирам в състоянието на тая забравена гъркиня. О, без да бъда алчна. Защото…
— Да умрете ли? — попита Бенц развълнувано. Тя го погледна учудено:
— Не! Аз се страхувам от смъртта… Аз съм виждала смъртта. Точно тъй, както вие в болницата. Аз помня смъртта на майка си. Но пред очите ми е един полски лазарет през турската война. Баща ми лежеше върху походното легло, завит в одеяло, ужасно подпухнал, ужасно неподвижен. Извиках „папа“, но той не отговори. Всъщност знаех преди това, че е умрял. Някакъв лекар с бяла престилка ме гледаше състрадателно. Стените на палатката се люлееха от слаб вятър. Тия неща са врязани в паметта ми. Бях на четиринадесет години тогава. Съзнавах всичко. Поисках да се приближа, но лекарят ми забрани. Не плаках… Не можех да плача. Ужасът ме бе парализирал.
Тя втренчи погледа си в бронзовата пепелница с дълбока въздишка. Тютюневият дим (цигарите бяха великолепни и всички пушеха жадно) смекчаваше очертанията на лицето й, макар светлината на ацетиленовата лампа да бе твърде силна. И това лице бе прекрасно с гордия и тъжен израз на очите си. Тя прекъсна мълчанието с бързо ставане:
— Един момент! … Ще донеса малко вино.
Личността й придаваше фантастичен характер на цялата обстановка. След излизането й Бенц дойде на себе си, но не напълно.