— Тя е видяла всичко това? — произнесе Хиршфогел с неизкоренимо преднамерения си тон.
— Много повече — каза Андерсен с полузатворени очи и отпусната назад глава. — Тя е видяла гари, осеяни с трупове на умрели от холера турски войници. Върху шапките им имало ленти с надпис: „София или смърт!“
Тя знаела да чете турски. Тя била притъпена вече и гледала с механично разтворени очи… Но това не било всичко. Брат й внезапно заболял. Не знам от какво. Лекарите помислили — холера, но не било холера. Положението й станало безизходно. Нямало с кого да се върне в София. Някаква американска санитарна мисия я взела под свое покровителство за двадесет и четири часа. В това време на сцената се появил Андерсен млъкна изведнъж, защото от коридора се чуха стъпките й. Но до ушите на Бенц стигна неясно промърмореното от Хиршфогел:
— Клаудиус фон Харсфелд!…
Тя влезе, носейки бутилка вино и четири кристални чаши, които постави на масата и веднага напълни. Докато правеше това, Бенц видя чудесните й мургави ръце с розови нокти. Всяка подробност у нея носеше отпечатък на изтънчено съвършенство. Гласът й бе омайващ. Човек не можеше да си представи по-сладък, по-напевен, по-кристален глас от нейния, който да вълнува и прониква, да завладява с по-голяма сила чрез тръпките на неуловима тъга, лъхащи от всяка дума. Човек неволно искаше да й посвети живота си, да й се обрече до смърт, да се пожертвува за нея.
Тя почна да говори за минарета, за градини с кипариси, за живописни просяци, за тесни, криви улички с глухи стени, в които царувала загадъчна и сънлива тишина, всред която човек очаквал да стане герой на някое събитие, заговор или интрига, както в романите. Тя разказваше с поразителна живост. Образите на речта й като че се материализираха в пространството. Въображението на Бенц я рисуваше във възрастта на границата между юношеството и осъзнатата женственост, съзерцаваща неподвижно далечните очертания на дворци, на минарета и къщи, чезнещи във виолетовата мъгла на залязващо слънце. Късният час, леката възбуда от виното, святкането на цигарата й, носталгията, с която говореше, придаваха неизразим чар на съществото й. И колкото повече я гледаше и слушаше, колкото повече се разкриваше миналото й, средата й, печалните обстоятелства в живота й, толкова по-силно ставаше убеждението на Бенц, че отсега нататък той почва да живее само за нея.
Едно неочаквано иззвъняване го върна към действителността.
Тя погледна към коридора с тревожно нетърпение. Андерсон смачка цигарата си, а Хиршфогел, който стоеше най-близко до вратата, стана и отиде да види кой е. Бенц изпита неприятното усещане на човек, комуто прекъсват илюзията.
Най-напред се чу шумно влизане, после запъхтяно дишане, след това откачане на шашка и най-после събличане на мушама. През отворената врата Бенц видя дългата фигура на Хиршфогел, която се изпъна като струна пред все още невидимата личност на непознатия.
Лицето на фройлайн Петрашева прие мигновено израз на примирена досада. Удивителен бе контрастът с-предишния чар на движението му, когато всяка усмивка откриваше бялото святкане на зъбите й.
— Настойникът ми — каза тя, като че искаше да се извини. — Ще позволите да го приема тук.
На вратата се показа дребно, пъргаво старче в генералска униформа. Очите му се спряха с недоумение, а после с подозрение върху Бенц. Веднага след това погледна фройлайн Петрашева. В това време Бенц си спомни за военната йерархия и се изправи отсечено. Андерсон последва примера му, а Хиршфогел, изпълнил задължението си в коридора, наблюдаваше церемонията с иронична почтителност. Непознатият им позволи да седнат с обидно махване на ръка, което трябваше да подчертае огромното превъзходство на българския генерал пред германските поручици.
— Добър вечер! Изненадах ли ви? Заклевам се, Helene, не ще те издам!…
След това обещание той се приближи до нея и най-нахално я улови за раменете. Тя го погледна с търпеливо безразличие, което никак не изстуди горещината, с която дланите му се плъзнаха по голите й ръце, за да стиснат китките й.
— Забавлявате ли се? Няма ли да ви преча? Не? … Ще остана при вас тогава! Ах, Helene, колко приличаш на клетата си майка: блестяща и миловидна едновременно! …
Гласът му стана трагичен, но само за миг. След това обясни надълго и нашироко посещението си. Той идел от Главната квартира. Отивал да прекара мъничката си отпуска в София.Отивал да успокои роднините. Отивал само за това. Той знаел всичко. Но той вярвал, че неговата Елена все пак щяла да вземе благоразумно решение. О, не се съмнявал в това! …