Очите му се спряха върху фройлайн Петрашева с израз на тъпа упоритост. Тя направи ням, отрицателен знак с глава. В лицето й имаше нещо твърдо, блестящо, неизразимо красиво, сякаш бе статуя от мрамор с диамантени очи, замръзнала в строга неподвижност.
Андерсен и Хиршфогел пушеха като автомати. Бенц не можеше да усвои държането им. Липсваше му съвършенството на светски човек. Липсваше му способността да задуши вълнението, което създаваше в него личността на тази жена. Той можеше да се владее без съмнение. Но той не можеше да се откъсне от съзерцанието си тъй бързо, както Хиршфогел и Андерсон. Новодошлият продължаваше да говори. Най-напред той заяви, че е отчаян. Той очаквал положителен отговор. Той очаквал да завари Елена жизнерадостна и пълна с проекти, а вместо това…
Очите му се втренчиха в Бенц с ужасна подозрителност.
— Не бива да я задържате — обърна се той към тримата. — Тя има светски задължения, на които средата й твърде много държи. И лични също тъй, нали! . . , Инак с едно загатване на Шолц ще ви пръсна по трите фронта, Хахаха! … Разбира се, няма да го направя никога. Шегувам се! …
— Ние не зависим от Шолц — заяви Бенц дръзко.
— — Тъй ли? Не бъдете много сигурен, Kamerad…
И той потупа Бенц по рамото свойски. Но нито това, нито снизходителният тон на думите му го направиха по-малко неприятен.
— Честна дума, Helene, не искам да развалям малките ти флиртове. Този момък е навярно последният новобранец от гвардията ти…
— Вечеряхте ли? — прекъсна го тя.
Не, не бил вечерял. Дори бил гладен като вълк. Няколко чашки с полковник Ладенбург при поправката на автомобила в аеродрума засилили много апетита му.
Фройлайн Петрашева излезе и след малко донесе върху една табла студено месо, грозде и бутилка вино.
Генерал Д. (Бенц научи името му по-късно) почна Да яде наистина с вълчи апетит. Виното като че развърза езика му по отношение на работите в Главната квартира, където изглеждаше да играе известна роля. Той употребяваше изрази като „посъветвах главнокомандующия“, „обърнах внимание на главнокомандующия“, „изтъкнах пред главнокомандующия“. Но след една пауза той се върна отново на предишната тема, обръщайки се тоя път към Андерсон на френски:
— Трябва да я убедите вие, mon cher. Научих, че сте й довереник.
Той почна да гледа ту фройлайн Петрашева, ту Андерсон с широко разтворените си, кръгли, изпъкнали очи, дъвчейки бавно. Най-после непоносимият му поглед се спря върху фройлайн Петрашева:
— Никой не би имал нищо против… А после към Андерсон:
— Ако я убедите да вземе благоразумното решение… Чуваш ли, Helene? Благоразумното решение, от което зависи щастието ти и щастието на тия, които те обичат…
Последните думи той произнесе с особена тържественост, слагайки украсената си с пръстени ръка върху косата на Елена.
— Аз реших — каза тя, без да излиза от неподвижността си.
Гласът й бе пълен със значение. За първи път Бенц се запозна с чудната особеност на този глас да бъде кристално ясен не само във физическо качество на тембъра си, но и в чувствата, които изразяваше. Нищо не би могло да предаде решението й да не отива в София по-добре от равното, твърдото, спокойното произнасяне на тия думи. Те като че подействуваха на настойника й, който изпадна в привидна скръб, но всъщност съобразяваше нещо, защото кръглите му очи се въртяха във всички направления.
— Сбогом! … — каза той най-сетне и улови почтената си брадичка с ръка. — След няколко часа съм в София. Сбогом, господа! …
Той се изправи за голямо облекчение на всички. Три чифта ботуши удариха токовете си, но никой не му пожела добър път. Фройлайн Петрашева излезе да го изпрати.
— Един от доброжелателите й — каза Андерсон. — Тя има много, но този урежда работите с нотариуса. Мисля, че е почтен, като изключим бащинската му нежност…
Влизането нА фройлайн Петрашева го смълча. Лицето й запазваше все още част от предишната си неподвижност.
— Как ви се струва? — попита тя със слаба усмивка.
— Великолепен генерал — непочтително заяви Хиршфогел.
— Обаче той ме накара да осъзная народността си… Знаете, той дойде при мен няколко дни след смъртта на баща ми и ми говори за подвига му… Аз разбирах много слабо български тогава. Говореше ми на френски. Но почувствувах гордост, че папа е българин. Това бе странно усещане. Дотогава не съзнавах добре народността си, макар френските ми братовчеди да ме наричаха „la bulgare“ винаги, когато имаха да ме упрекнат за нещо.
Тя се замисли. Бенц откри, че паузите бяха навик у нея. Тя говореше бързо, живо и после изведнъж млъкваше, като че убита от някаква мисъл.
— Вие говорехте за гробницата на султаните, фройлайн — напомни Бенц учтиво.