Бенц каза твърдо, че без съмнение това е отчасти така. Той се бе съвзел с огромно усилие, с усещането, че състоянието, в което се намираше, бе някак унизително и безпомощно. Последните и уморени от деня лъчи на слънцето заливаха лицето на фройлайн Петрашева с оранжева светлина, придавайки му нещо ярко и проникващо.
— Нали! — повтори тя, сякаш учудена от внезапно високия тон, с който Бенц отговори. — Човек би казал, че се измъчвам от угризения и правя всичко възможно да се отърва от тях. Всъщност това е самата истина. Но не бива да мислите, че аз съм нещо съвсем лошо. Хиршфогел винаги сгъстява боите…
— Хиршфогел! … — произнесе Бенц учудено.
Той искаше да попита защо фройлайн Петрашева свързва името на Хиршфогел с всичко лошо, що можеше да чуе за нея.
— Да, Хиршфогел… — каза тя бързо. — Преди да дойдете той ми призна, че му ставало жално, когато виждал как безсъвестно съм използвала добрината ви. Нашият заговор плаши ли ви?
Нейният поглед, пронизващ и черен, се спря изпитателно върху Бенц и като изпълни сърцето му със сладък копнеж, го накара да забрави всичко, що бе разказала преди малко за играта си с Хиршфогел. Фатална сила : — мигновената съблазън, която винаги ни примирява с миналото на жените, които обичаме.
— Бихте се учудили, ако знаехте колко малко мисля за него — произнесе Бенц развълнувано, — искам да кажа, за неизвестността по отношение на себе си. Не мога да забравя наистина първата вечер, когато ви видях. Тъмнината, мрачното лице на Хиршфогел, ужасната му противоположност с Андерсен и всичко, що чух за вас. Вие имахте вид на съзаклятници.
— И вие бяхте жертвата. Но за какво мислехте?
— Защо ме питате? — възропта Бенц неохотно. — Не е ли достатъчно да знаете, че бях забравил себе си?
— Не! — извика тя разпалено.
— Добре, ще ви кажа — произнесе Бенц със затаен дъх… — Мислех за вас. Цялата вечер и много дни след това.
Стори му се, че думите му не й направиха никакво впечатление. Фройлайн Петрашева ги посрещна с безстрастна усмивка. Но те не отскочиха, тъй да се каже, за да паднат отново върху Бенц с тежестта на съжалението, че ги е произнесъл. Мълчанието й накара сърцето му да забие с луда сила.
— Наистина! … — каза тя след малко.
Паузата, която настъпи, се стори на Бенц цяла вечност. Лицето й, извърнато към него, запазваше оная чаровна усмивка, която му придаваше нещо безсмъртно, красиво и гибелно, като идеално понятие за женственост, което се отделяше от личността й и наподобяваше лицата на жени в тъжни повести за любов и смърт — жени, които се раждат, за да бъдат обожавани, ревнувани и убивани.
— И вие идвахте заради мен! — каза тя внезапно с игрив и много ясен глас. — Защото аз исках това! Защото ме обичахте, нали! …
Бенц кимна с глава мълчаливо, като хипнотизиран, обзет от някакво мрачно опиянение от начина, по който тя изтръгна признанието му.
— Това има ли някакво значение за вас? — попита той най-после.
— Да, голямо — каза тя. — Знаете, че съм сгодена.
— Зная — повтори Бенц по-високо, отколкото искаше. — Но няма нужда да се измъчвате от угризения. Състраданието ви е трогателно, макар да бе по-разумно, ако не го проявявахте.
Тя не отговори. В очите й, устремени в Бенц и златисточерни под светлините на залеза, блестеше нещо сладостно и страшно, каращо човека да мисли за тайната на битието със същото чувство на ужас и потреперване, което би изпитал в някоя ясна нощ, гледайки звездите.
Изведнъж Бенц се почувствува смазан и неопределимо разстроен. Самото присъствие на фройлайн Петрашева в градината му се стори извънредно мъчително. Искаше да се махне оттук, да остане сам. И макар да съзнаваше, че това щеше да го облекчи, нямаше сила да отвърне погледа си от нея. Той я гледаше тъжно, почти умолително. Златистите отражения в зениците й изчезваха бавно с последните светлини на угасващия ден.
Вечерният здрач се бе съвършено сгъстил, когато Бенц почувствува нужда да стане и да си върви. Той се изправи с огромно усилие, почти омаломощен от движението, което направи. То изчерпа силите му напълно, сякаш бе станал с някакъв грамаден товар върху плещите си.
— Трябва да вървя — каза той глухо. — Дежурен съм в болницата. Това бе вярно.
— Толкова рано! … — произнесе тя със странен, уморен глас.
— Трябва — повтори Бенц, давайки си твърде обикновен вид всред отчаянието, което разкъсваше гърдите му.
— Не бързайте — помоли тя със същия отпаднал глас.
Бенц доби впечатлението, че тя е изнурена сякаш по същия начин, по който бе и той. Самото й положение върху стола изразяваше много добре това състояние.
Двете й ръце висяха безпомощно отстрани на тялото, придавайки на цялата й личност крайно отпуснат вид. Бенц се постара да каже едно досущ обикновено „до-виждане“ и тръгна към изхода на градината. О, колко близо бе той до спасението си! … Но всичко в тия дни бе против оная разумна сила, която искаше да го спаси. Внезапно Бенц съзна, че фройлайн Петрашева бе тръгнала с него. Почувствува провирането на ръката й код мишницата си. Обзе го мигновено желание да я блъсне далеч от себе си, но това разумно пробуждане на волята, измамливо поради краткостта си и неспособно да го върне назад, се удави в безкрайната сладост на докосването й. Следващия миг той стискаше пръстите на ръката й с отчаяното и безвъзвратно решение да върви — не усещаше ли с прозрението на ясновидец — по гибелния път на любовта си. Крачките им неусетно ставаха по-малки и рамото й все по-силно се притискаше до неговото. Онова, що съзнаваше, бе меката трева, по която вървяха, и ужасната близост на тялото й. Друго, много по-слабо и някак успокоително усещане бе това, що идеше от тишината на сгъстения здрач. Бенц почувствува облекчение, когато ръката й се раздвижи и сякаш направи усилие да се измъкне изпод неговата. Освободи я инстинктивно. Но вместо да се издърпа, ръката на фройлайн Петрашева се плъзна около кръста му, без да прекъсва сладкия ужас на докосването си. Бенц улесни движението, като повдигна своята ръка и я сложи върху другото й рамо. Направи го машинално. След това двамата се спряха и в същия миг, подчинявайки се на някаква мощна сила, която направляваше движенията му, Бенц привлече Елена към себе си. Известно време той се бори с мисълта, че някой можеше да ги види, после — с яркия блясък на карбидната лампа, който идваше от прозореца на Хиршфогеловата стая. Тоя блясък пронизваше очите му до момента, в който топлата влага на устните й го накара да ги затвори. Бенц загуби представа за всичко, що ставаше около него. Само ускореното и дълбоко дишане на Еленините гърди разделяше блаженството му на кратки мигове, сливащи се неумолимо с вечността. Той изпитваше усещане за безкрайна тишина в себе си и около себе си, наситена с тънко благоухание на ориган; и в тая тишина замря последното движение на мислите му.