Пронизващото отваряне на пътната врата го върна отново към действителността. Той усети върху гърдите си лекия натиск на ръцете й, които правеха усилие да го отблъснат. Освободи я веднага и се почувствува зашеметен, сякаш бе паднал от огромна височина. Карбидната лампа от прозореца на Хиршфогел блесна отново в очите му.
— Това е лудост! — прошепна тя, като оправи косата си.
— Съжалявате ли? — попита Бенц мрачно. — Не се бойте! Рано е да се страхувате от угризения.
— Защо дойдохте тук? — попита тя уплашено. Гласът й трепереше.
— О, не зная!… — отговори той иронично. — Може би от шарлатанство. Сега трябва да се махна, нали?
— Махнете се! — каза тя шепнешком, потискайки някакво отчаяно вълнение, и сложи ръцете си върху пагоните му. — Махнете се от мене, от тая къща, от всичко, което е недостойно за вас.
— А! … — възкликна Бенц. — Недостойно? За живота си ли говорите? Но любовната игра е стара като света и, струва ми се, винаги сте я обичали. Защо бягате сега от нея? И защо избирате пътя на себеунижението? Гризене на съвестта може би. Признахте, че сама сте искали да идвам. Просташка чувствителност, недостойна за личността ви. Върнете се в София при блестящите си флиртове, при ексцентричните си приятелства. Само тя може да задоволи сложния ви вкус, странната ви наклонност към жестоки експерименти. Или всичко това ви омръзна, та потърсихте любовно развлечение тук?
— Любовно развлечение!… — произнесе тя унесено. — О, драги ми! Любовното развлечение е просто и искрено чувство! То би спасило от мъка и двама ни.
— Само вас! — избухна Бенц гневно. — То отговаря на прищевките ви, но не се съгласува с амбициите ви, Ще го стъпчете веднага в краката си…
Чуха се стъпки на човек, който минаваше зад чимшировата стена на градината, много близо до тях, и те накараха Бенц да млъкне. Наоколо бе съвършено тъмно. Стори му се, че бе слугинята. Хиршфогел не можеше да върви тъй бодро. Но който и да бе оня, що можеше да ги чуе, Бенц не искаше да прави страданието си достояние другиму. Нито дори на фройлайн Петрашева : Макар че под далечната светлина на Хирщфогеловата лампа той видя лицето й с разкривени черти, измокрено от сълзи.
Тя плачеше. Бенц я остави в тъмнината и като прегази безжалостно лехите с шибой и карамфили, излезе от градината. Той видя веднага до стълбите на главния вход силуета на човека, който бе минал зад чимширите. Непознатият се спря с очевидното намерение да види нещо. Бенц мина покрай него. По австро-унгарската фуражка на главата му, по монокъла, който лъщеше под нея, по съвършената елегантност на униформата му Бенц предусети веднага, че това бе капитан фон Харсфел. Бе той. Не можеше да бъде друг. Колебанието на Бенц премина в пълна сигурност и в същия миг почувствува мрачно доволство от себе си.