— Спите ли? — попита Бенц грубо, за да го събуди, ако наистина спеше.
Споменът от преживяната нощ ожесточаваше Бенц.
Хиршфогел се раздвижи. Бенц забеляза върху бузата му синята подутост от юмручния удар, с който го е съборил на земята.
— Не — каза Хиршфогел и погледна Бенц накриво. Той попита: — Как сте от снощи?
— По-добре от вас — каза Бенц иронично. Хиршфогел направи гримаса и процеди през зъби:
— Нищо не си спомням.
Бенц вдигна транспаранта и го попита къде живеят Петрашеви в София. Хиршфогел измърмори улицата и номера с пълно равнодушие. Може би наистина не си спомняше нищо от снощи. Алкохолът и маларията го бяха изтощили до смърт. Той така много приличаше на мъртвец, щото за миг Бенц се усъмни дали не му остават да живее само няколко часа.
— В София ли отивате? — извика той презрително след Бенц, когато последният излизаше от стаята му. — Няма нужда! … Тя сама ще ви потърси тук! Гласът му се удави в кашлица, Бенц не го дори погледна.
По онова време движението на муниционните влакове забавяше твърде много пътуването с редовните. Бенц пристигна на софийската гара късно следобед всред невъобразимата бъркотия на един артилерийски полк, който разтоварваше оръдията и конете си. Германската униформа го спаси от проверките при изхода. Това му спести най-малко един час. И все пак той имаше тревожно убеждение, че закъснява.
Софийската къща на Петрашеви бе по-нова и по-голяма от тая, която Бенц познаваше в Х… Тя се намираше на един спокоен площад близо до „Ал. Невски“. Лицевата й част, както и лицевите части на няколко други къщи, бе надупчена с парчета от аеропланни Помби. Бенц позвъни с убеждението, че вратата трябваше да се отвори от Силви — едрата и чернокоса левантинска слугиня, която Петрашеви бяха довели от Цариград. Отвори един слуга с тъмни дрехи и кръгло лице и покани Бенц в просторно и светло преддверие, от което една мраморна стълба, постлана с килим, водеше към втория етаж. Отгоре идваше глъчка на много гласове.
На Бенц стана ясно, че трябва да се махне веднага. Идването му съвпадаше с неочакваното присъствие на други хора. Върху закачалката имаше много фуражки — германски и български, — които му подсказаха неприятната възможност да попадне между притежателите им. Това ни най-малко не влизаше в сметката му. Почувствува досада. Реши да спре слугата, който отнасяше визитната му картичка, но в същия миг забеляза до стълбите едно малко салонче. То бе празно. Бенц влезе в него и каза на слугата: — Ще чакам госпожицата тук.
Прозорецът на салончето бе отворен и от него се виждаше „Ал. Невски“, чиито златни кубета блестяха ярко под лъчите на есенното слънце. Бенц седна на едно кресло. Мисълта по онова, за което бе дошъл, не го оставяше нито за миг. Стресна го грохотът на артилерийския полк, чието разтоварване видя на гарата. След това отново потъна в мислите си. Той бе забравил войната и света. Но светът, неговият свят, който се въртеше около Елена, не беше ли в сърцето му! И все пак това, що изпитваше, нямаше нищо общо с обикновените пристъпи на любовен възторг, възбуждан или обуздаван от мисълта. Елена бе като съдба, която не можеше да се промени, като образ, който изникваше и потъваше в ослепителна светлина и непрогледен мрак. Нейното съществуване го изпълваше с блаженство и морален ужас. Какво търсеше в тази къща? Не бе ли дошъл да извърши сам атентат срещу честта на професията си? Никой не го викаше. Нито дори Елена: единственият двигател на всичко, що вършеше, бе любовта му. Тя бе проникнала в мозъка му, в сърцето му, в нервите му. Целият образ на Елена се бе неразривно свързал с личността му. Този образ бе станал като постоянен и необходим елемент в живота на съзнанието му, като морална идея в живота на аскетист. Само че Бенц не беше аскетист. Елена стоеше като гибелен антипод на всяка морална идея.
Тя се показа на вратата, облечена в рокля от червен crepe de chine. Една бяла роза, лъжлив символ на несъществуваща добродетел, две златни гривни, инкрустирани с рубини, заедно с целомъдрения израз на лицето й смекчаваха малко дръзкото безсрамие на тази рокля, която оставяше раменете и ръцете й почти голи.
Бенц се усмихна горчиво: видът й сигурно очароваше германските офицери, които се сражаваха на покер и п вместо кръвта си проливаха шампанско. Тя го погледна с дълбоко и смаяно учудване в очите си. Ръката й незабелязано затвори вратата. Няколко секунди Бенц съзерцаваше мълчаливо изуменото й лице — тъй изтънчено в линиите си, тъй сладостно в момчешката подчертаност на израза си, неизразимо красиво в тоя миг на пълна неподвижност и сподавено вълнение. Гласът й произнесе затаено, но с някаква успокояваща сладост малкото име на Бенц. Бенц го чу и не каза нищо.