Андерсон наведе глава със скръбно съжаление и предпочете да замълчи.
— Липсва ли ви Хиршфогел? — попита фон Харсфелд — Хиршфогел! … — извика тя и се огледа наоколо като животно, уловено в капан. — Къде е Хиршфогел? Дайте ми Хиршфогел! Само той ми липсваше, за да се отчаям напълно!
О, вие не сте толкова слаба! — каза фон Харсфелт и после много трудно би било да допуснем, че сте в състояние да полудеете заради някой мъж.
Тя го погледна безпомощно и угаси цигарата си, която бе запалила преди малко. Харсфелд продължи:
Забелязвам, фройлайн Петрашева, че сте станали самомнителна личност.
Да, от много ласкателства — каза тя.
Не можете никога да отречете, че това е вярно — заяви той, като отправи към Бенц студения блясък на монокъла си. — Онова, което би трябвало да ви направи впечатление, е, че приемате такива ласкателства едновременно от много страни.
— Не съм виновна за това.
— Не сте — процеди той насмешливо. — Тогава кой е виновен? Вие виновен ли сте? — обърна се той внезапно към Бенц.
— Няма нужда да замесвате господин Бенц — избухна тя. — Много добре знаете, че той се намира тук от съвсем безкористни подбуди.
— Знам — каза фон Харсфелд с най-почтителен вид, който отне на Бенц възможността да реагира. — Значи, не сте виновна? — продължи той към фройлайн Петрашева с усмивка, която можеше да изглежда шеговита, ако обстоятелствата не бяха тъй трагични за него.
— Имам право поне да мисля това, ако не да се оправдавам.
— Никоя жена не би могла да се оправдае, преди да й простят.
Той я погледна, но понеже Елена не отговори, запълни мълчанието й със сдържан смях, който не бе твърде весел.
— Колко сте великодушен! — произнесе тя.
— А вие снизходителна — каза фон Харсфелд, като се изправи.
След това отиде при нея и целуна ръката й. Същото направи и Андерсен. Двамата излязоха от стаята. Андерсен кимна на Бенц измъчено с глава, докато фон Харсфелд не се обърна дори.
Бенц излезе на верандата и седна на един плетен стол. Бумтенето на автомобила, който отнасяше Андерсон и фон Харсфелд, замря в далечината. На изток изплува бледна, забулена в изпарения луна. Налудничавата сянка на Хиршфогел все още блуждаеше в градината.
Бенц се чувствуваше уморен и раздразнен. Фон Харсфелд и дори Андерсон имаха прекрасно вид на хора, за които не представляваше нещо повече от обикновен човек, дошъл да поправи срещу заплашване водопровода или звънците. Разговорът, в който присъствието му бе понасяно, тъй да се каже, от досадна необходимост, го остави с острото усещане, че бе съвършено нищожна личност, попаднала случайно в обсега на Елена, до която имаха право да се доближават само те. Това състояние го измъчваше. Струваше му се, че Елена трябваше да ги изгони. И понеже не направи това, сега бе готов да стане и да си върви сам. Спря го необходимостта да й даде няколко наставления във връзка с онова, що предстоеше.
— Бъдете по-учтив — каза тя, като дойде на верандата и седна до него.
Бенц почувствува лъха на оригановия парфюм — лек, тънък и неописуемо сладостен, когато се излъчваше от нея, защото бе най-подлудяващото физическо усещане за близостта на тялото й след докосването.
Бенц я погледна и не каза нищо.
— Чаках ви цял ден — продължи тя с онова сладостно трептене в гласа, което понякога превръщаше думите й в запалени стрели. — Простото ви присъствие бе достатъчно да ме облекчи. И когато дойдохте, бягате от мен. Но не ще ви изпусна сега — заяви тя с внезапно поривист тон, като сграбчи ръката му.
Бенц не направи никакво усилие да се отърве. Всичките тайнствени сили, които излъчваше съблазънта й, минаха в тялото му; но той имаше достатъчно сила от гордост или просто благоразумие да остане неподвижен.
— Нито пък ще избягам — каза Бенц отпаднало. — Знаете много добре, че няма къде да се скрия от вас. Вие затрихте миналото ми, затрихте всичко, в което можех да намеря убежище.
— Въобразявате си — каза тя с несигурен глас на уплашено дете, което иска да се оправдае. — Аз съм изпитвала същото чувство. Достатъчно е да се върнете в родината си, за да почувствувате неразрушимата сила на миналото. Винаги когато отивам в Цариград…
Тя не довърши. Внезапното и възмутено движение, което Бенц направи, отхвърли ръката й тъй силно, щото последната се удари в ръба на масата и падна тежко.
Тя го погледна умолително, неразбираща и измъчена.
— А! … — извика Бенц. — Значи, и от вас трябваше да чуя този съвет! …
— Кой съвет? — попита тя оскърбено.
— Тоя, що чух днес от един човек, на когото удивително приличате по шарлатанството си.
— Шарлатанство! … — повтори тя. — Какво търси тази дума между нас?