— Не зная. Питайте себе си.
Тя го погледна напрегнато, после се усмихна:
— Без шеги, Айтел! … Един човек, казахте…
— Да,-един много почтен човек. Като стигнете възрастта му, ще закоравеете като него. Тя го гледаше слисано.
— Къде го видяхте? — попита тя с развълнуван глас.
— В София. Имах честта да бъда поканен с него на обед от брат ви. Това бе наистина един чудесен генерал, преизпълнен с готовност да дава мъдри съвети, но не тъй нахален като вас да ме уверява, че са непременно в моя полза.
— Настойникът ми!… — извика тя изумено. — Как стана това?
— Не е важно. По-голямо значение би имало да знаете, че той ме посъветва след няколко дни да се махна по дяволите. Това съвпада и с вашето желание.
— Не ме измъчвайте — каза тя.
— Безсилен съм да ви измъчвам. Бих го направил, ако знаех, че у вас имаше поне капка чувство.
— Какво ви каза по-нататък?
— Каза ми, че ще улесни това с генерал Шолц. Вашият настойник е човек с високи връзки и много остроумен. Но ако някой немски генерал се забавлява с него да играе след вечеря билярд, сигурен съм, че този генерал не е и не може да бъде Шолц.
— Не обиждайте настойника ми — каза тя весело.
— Аз само реагирам на намека му… Германската армия не се командува от българи. Нямам ли право да забележа това?
— Имате — измърмори тя. — Но какво стана после? Говорихте ли за мен?
— Говорихме. Но какво представлявате вие в сравнение с благородния, превъзходния, неоценимия капитан фон Харсфелд? Ще ми позволите да забележа, че си зададох този въпрос, докато настойникът ви ми изреждаше универсалните достойнства на характера му.
— Предполагам, че после сте се смели до сълзи.
— Можех да се смея, ако и вие тая вечер не бяхте повторили съвета му. Солидарността ви е трогателна наистина. Колкото за подбудите, те нямат никакво значение. Настойникът ви ме счита за опасен, а вие се отегчавате от мен — ето разликата. Елена песимистично поклати глава:
— Цялото нещастие, Айтел, се състои в това, че гордостта ви пречи да видите любовта ми.
— Любовта ви! … — повтори Бенц със затаен дъх.
— Да, господине! — извика тя с глас, в който трептеше дълбоко, сподавено вълнение. — Но дори когато имате доказателства за нея, мислите, че тя е монета, с която се разплащам.
— Не зная — каза Бенц насмешливо. — Мъчно е да се вярва на думите ви. Вижда ми се парадоксално да обичате някого и да го увещавате да се махне от очите ви.
— Идиот! — прошепна тя.
— Тая дума можете да хвърлите на всеки нахален мъж, който ви закача по улицата. Не можете да ме уверите, че в тоя момент я заслужавам.
— Както и вие, че не сте нахален.
Няколко секунди двамата се гледаха, после изведнъж се разсмяха високо. О, незабравими часове, в които любовта летеше над тях и махането на крилете й разгонваше последните съмнения!… По-късно Бенц не можеше да мисли за тях, без да почувствува сълзи в очите си.
XII
Бенц извърши операцията. Елена понесе болките със свръхчовешко търпение. Онова; което го ужаси, бе неочаквано силното кръвоизлияние. Силви заличи следите на всичко.
Бенц извърши престъпление спрямо морала на професията си, спрямо човешките и божествени закони, в които вярваше, но нямаше никакви угризения. Изпита луда радост, когато денят и нощта протекоха без повишение на температурата. Следната нощ Бенц прекара в стаята на Хиршфогел и рано сутринта се качи при Елена. Вярната Силви бдеше до леглото й. Елена спеше спокоен, ободрителен сън. Няколко минути Бенц съзерцаваше с облекчение ангелската неподвижност на лицето й, носещо все още отпечатъка на жестоките болки. После освободи Силви и седна на мястото й.
В ранния час, в тишината на утрото, уморен от безсънната нощ, но безкрайно щастлив да вижда Елена спасена, Бенц я почувствува в себе си, в сърцето си, и в същия миг го осени неизразимо блаженство. Той прекара в това състояние няколко часа. Лек шум и слаба въздишка го изтръгнаха от безкрайната и сладостна тишина. Той се наведе над Елена и видя бавното повдигане на клепачите й, после неподвижния и замрежен от сън поглед.
— Силви! … — прошепна тя.
Бенц сложи ръката си върху челото й. Елена издаде слабо възклицание и като го видя, направи опит да скрие лицето си. Бенц й каза да не се движи.
— Защо сте тук? — попита тя.
— Трябваше да сменя Силви.
Има минути, когато човек говори с мълчанието си. Ако някога Бенц можеше да каже, че душата на Елена му бе принадлежала напълно, това беше в тоя час, в тая минута, когато Елена улови ръката му и я намокри със сълзите си.
Първият човек, който се осведоми след операцията за Елена, бе ротмистър Петрашев. Един следобед той пристигна с автомобила си от София и веднага потърси Бенц в болницата. Ротмистър Петрашев влезе в Бенцовия кабинет с известно смущение, после възстанови бързо обикновения си светски вид. Онова, което Бенц направил за сестра му, било много, твърде много! … Но ротмистър Петрашев не се съмнявал, че Бенц ще го направи. Той оценил още в първата среща моралните качества, които издигали Бенц над тесните професионални предразсъдъци. Той искал да му заговори сам направо, но Елена го помолила да не прави това. Елена била извънредно чувствително създание. Тя искала първо да я разберат и после да я осъждат или оправдават. В това отношение Андерсон и Хиршфогел създали чудесна атмосфера. Може би запознаването имало малко преднамерен характер, но Бенц трябвало да признае, че не могло да се постъпи другояче.