Всичко това бе дълга тирада на френски език, в която ротмистър Петрашев подмяташе думите със същата виртуозност, с която един жонгльор в цирка подхвърля топките си пред удивеното внимание на публиката, съзнаваща всичката безполезност и същевременно забавност на изкуството му. Бенц употреби доста голямо усилие да се забавлява с красноречието му до момента, в който някакъв добър дух накара ротмистър Петрашев да си отиде, без да уреди въпроса, за който всъщност бе дошъл при Бенц.
Вечерта, когато Бенц отиде да види Елена, Силви му подаде един плик, адресиран от ротмистър Петрашев до него. Бенц разтвори плика. Вътре имаше чек.
— А, тъй ли!… — извика Бенц и хвърли чека върху Елена. — Вие ли го вдъхновихте да подпише това?
Елена прочете чека и се усмихна бавно, замислено. После го скъса на парчета.
— Простете му! — каза тя умолително. — Всъщност само аз би трябвало да се разплащам за всичко. Ще видите как!… О, драги мой, ще видите как…
През следващите дни Бенц стигна до онова състояние на любовта си, в което всяко по-нататъшно душевно сътресение му се струваше невъзможно. Самоизмамата на всички, които се стремят към щастие, е тази, че те вярват в неговата зависимост от външни обстоятелства и от привидното разбиране между характерите. Като че има действителност, която задоволява желанията ни, и еднакви души, които не се измъчват от противоречията си. Бенц познаваше вече странния характер на Елена, пълен с толкова искрена страст и шарлатанство. Знаеше, че бе ласкан, заслепяван, използуван и все пак обичан. Знаеше, че поне в тоя момент имаше доказателства за любовта й. И въпреки това той не можеше да си обясни по-късно внезапния обрат, който настъпи в отношенията му с Елена. Човек изобщо е неспособен да оправдае решения, взети всред заслепението на някакво чувство, защото интимната личност на всяко чувство е непроницаема за мисълта. Той можеше да каже само, че екзалтацията на гордостта му бе надвила любовта, но това обяснение му се струваше незадоволително. Не бе ли унищожил вече гордостта у себе си? Ако последната бе тъй силна в този момент, защо не остана вярна на себе си докрай? Бенц не предчувствуваше ли своята непоследователност? И скритият мотив на постъпката му не бе ли онова ожесточение, с което искаше да измъчи и накаже любимото същество поради невъзможността да овладее душата му напълно?
Последните дни на октомври изтекоха всред синевина, прозрачен въздух и разкошно многоцветие на умиращата растителност. Нямаше нищо по-красиво и по-дълбоко меланхолично за един северен човек като Бенц от субтропичния блясък на есента в тая част на България. Слънцето грееше все тъй ярко, но с умерена топлина и под меките му лъчи хълмовете около града тънеха в пурпурновиолетови сенки. Въздухът бе наситен с миризма на есенни рози, на тютюн, на узрели плодове, към които се примесваше дъх на гнилост и миазми — постоянен дъх, присъщ на ориенталските градове, който, съпоставен с другите благоухания, понякога тъй странно напомняше на Бенц за контраста между живота и разложението на смъртта.
Почти винаги в неделни дни Елена и Бенц се изкачваха на един висок хълм, който се издигаше над града и с други терасовидни възвишения образуваше полите на гигантска планинска верига, чиито снежни гребени се губеха в синевината на юг. След дългото възкачване те стигаха развалините на една средновековна крепост и сядаха върху обраслите с мъх гранитни камъни. Гледката, която се разстилаше пред тях, бе фантастично съчетание на ярки цветове, на слънчев блясък и синевина. Котловината на града с градини и оризища, пожълтели от есента, наподобяваше тържествена одежда на източен свещеник, която в дни на молебен заслепява с блясъка си погледа на вярващите. Но в целия пейзаж, и това умиращо великолепие на дърветата и тревите трептеше някаква погребална тържественост, една остра и почти жестока печал, която неотслабващо притискаше душата. Бенц знаеше, че там, на юг, зад синия хоризонт, ехтеше тътнежът на оръдия, тракаха картечници и бойни самолети всред пламъци и дим се разбиваха в земята. При всяка офанзива оттам идваха зловещи влакове с човешки развалини, с хора, разкъсани от бомби, задушени от газ, изгорени от огнепръскачки — това неописуемо зрелище на живи човешки глави, превърнати в топки от овъглено месо и стопена лой… Понякога на Бенц се струваше, че онова, що изостряше чувствата му тъй болезнено, бе именно тоя призрак на безмерно и ужасно човешко страдание, което вплиташе навсякъде.