— И припаднахте?
— Не! Овладях се веднага. В купето грееше слънце. Видях много ясно, че пред мен стоеше жив човек, а не призрак. По онова време Клод бе военен наблюдател и носеше австро-унгарската си униформа. Появата му не ми направи никакво впечатление отначало. Във влака пътуваха всевъзможни аташета, кореспонденти, благотворителни мисии, които се изтегляха благоразумно от заразените места. Знаех това. Викът ми го стресна доста. Той измърмори едно „Pardon, mademoiselle…“ и свали от мрежата малък ръчен куфар, който не бях забелязала дотогава, Les cadavres!… — прошепнах измъчено. „Да, ужасно! — каза той на френски. — Но защо ги гледате?“ Обясних му, че дори когато затворя очите си, пак виждам труповете. Той се усмихна. Стори ми се, че той ме гледа някак странно и продължително. И досега не мога да определя какво точно имаше в погледа му: проницателност на познавач или просто учудване. Сигурно се питаше какво търся тук, по тия места. Не бях нито милосърдна сестра, нито бежанка, нито зряла, нито съвсем дете. Онова, което ме учудва и досега, бе обстоятелството, че аз продължавах да стоя в купето. Аз останах при него! Съзнателно!…
Трябваше да се върна при американците, но не направих това. Почувствувах изведнъж желание да разговарям, да изглеждам голяма. Това е мания у всички деца, но, струва ми се, в нея вече нямаше нищо детинско. След половин час той ме третираше напълно като възрастна.
— И флиртът почна?
Тя се усмихна замислено:
— Флиртът? Не!… Изпитвах само неясно вълнение, което притъпяваше скръбта ми до края на пътуването. Флиртът почна една година по-късно, когато Клод бе назначен в легацията. Но това е вече банална история!… По цяла сутрин играехме тенис. Можете ли да си представите по-глупаво нещо? Спокойствието и липсата на болка развалят любовта…
През тия дълги разходки извън града Елена неспирно възстановяваше пред Бенц спомени от миналото си. Тя правеше това с тъмна и упорита преднамереност, която го измъчваше. Тя като че искаше да го увери в някакво тайнствено зло, вложено в личността й, което проявяваше против волята си. Ако, от една страна, е егоизъм, който можеше да се нарече съзнателен, тя го стягаше все по-здраво в любовната мрежа на сърцето си, от друга — тя се отдаваше на странни угризения по отношение на него. Тя сякаш предчувствуваше, че няма сили да спечели играта, без да пожертвува свободата си. Не съзнавате ли, че ако в тоя момент искаше да задържи Бенц, трябваше да стане негова жена? Не го ли съжаляваше? Не правеше ли опити да го спаси?!… Защо искаше да му втълпи, че е аморална и жестока? Защо го заплашваше? Защо поведението й бе тъй двойнствено? Бенц й бе разказал разговора си с генерал Д. Тя се съгласи и обеща, че ако стане нужда, ще го последва в Германия. Но винаги когато Бенц правеше опит да заговори по-определено върху бъдещето, тя добиваше отегчен и разсеян вид и почваше да му говори за пороците, за леконравието си. Да, тя го заплашваше! … Тя не вярваше на себе си, страхуваше се от бъдещето. Не предчувствуваше ли с интуицията на невярното си сърце оня трагичен час, тъй мъчителен и за нея, в който Бенц щеше да се изправи лице срещу лице с капитан Лафарж? Тя се себеунижаваше дори когато разказваше най-невинните спомени от детството си. Изповедите й бяха потискащи, мъчителни. Го вземаха форма ту на шеговита бъбривост, ту на угризения, ту на отвлечени разсъждения, които приковаваха мисълта на Бенц по цели дни. В тях прозираме желанието да разкрие онова леконравно и гибелно качало в характера си, с което искаше да го отвърне от себе си или предупреди за бъдещето. Бенц все по-ясно долавяше това. Но защо Елена постъпваше така? Защо днес го обичаше, а утре мислеше, че ще го загуби? И защо търсеше болката в любовта? Не обичаше ли Бенц само защото съзнаваше, че го измъчва? Не измъчваше ли и себе си? Коя зла сила, кой мрачен жребий бяха тикнали личността й към тая извратеност, към тоя изтънчен садизъм на духа? Тия въпроси измъчваха главата на Бенц, превръщаха нощите му в кошмар. После изведнъж я оправдаваше: самият Бенц не я ли обичаше по-силно, защото съзнаваше, че не можеше да бъде друга? И като го предупреждаваше за себе си, не му ли даваше възможност да се спаси? Но с колкото и себеотрицание по отношение на любовта й да пяха свързани тия изповеди, те унижаваха и дразнеха Бенц. Те му разкриваха страшната съблазън на сърцето й, дивите и хищни пориви на страстта, с които би разкъсала клетата душа на Райхерт. Те издаваха и всичката жестокост, всичкия пароксизъм, на които бе способен ориенталският и характер. Те го убеждаваха в непреодолимата и дълбока като бездна невъзможностт да съединят живота си. Бавно, но сигурно, като омраза, която прониква в организма на любовта и с натрупването на отровите си я превръща в лудост, те подготвяха избухването на гордостта му с всичките й трагични последици. Те го тикаха неумолимо към аскетизъм — макар самотата на месеците, прекарани в П.… образът й щеше да стане по-пагубен и по-страстно желан…