Андерсон се приближи и за пръв път Бенц забеляза, че лицето му можеше да бъде мрачно.
Няма ли да влезете? — попита Андерсон.
Невъзможно! — отказа Бенц с крайно зает вид. Наближава часа ма утринния преглед. Но кажете на фройлайн Петрашева, че е напълно здрава и няма нужда да да бъда викан повече, Всичко мина благополучно и тя може да бъде щастлива.
Бенц произнесе това с възможно най-равнодушен глас, с доволството на лекар, който завършва успешно лекуването на пациента си. Но сигурно в думите му имаше нещо необикновено, пък може би и самият Андерсон знаеше сега повече неща, отколкото предполагаше Бенц, защото лицето на Андерсен стана още по-мрачно.
— Щастлива!… — повтори той някак горчиво.
— Да, щастлива! — натърти Бенц високо. — Но можете да й кажете това!
Бенцовият тон накара Андерсон да свие устните си. Когато Бенц отваряше вратите на стълбите, за да излезе навън, Андерсон го стисна за китката на ръката и задържа.
— Какво има? — попита Бенц.
— В душата си фройлайн Петрашева е чиста като ангел — каза Андерсон глухо.
— Възможно е! — произнесе Бенц иронично. Ръката на Андерсон още по-силно стисна китката му:
— Снощи тя ми каза, че трябва да се омъжи за вас! Тя е готова да направи това! Трябва само да пожелаете! … Чувате ли?
Бенц погледна Андерсон равнодушно. Андерсон затрепера леко в есенния студ, който нахлу през отворената врата.
— Фройлайн Петрашева е готова! — повтори Андерсон още веднъж.
— Фройлайн Петрашева не вярва на себе си! — каза Бенц сухо. — Тя ще ме забрави, и аз също. Тя има възможност да се омъжи за когото пожелае и когато поиска. Сбогом!
— Сбогом!… — измърмори Андерсон. Когато слизаше по стълбите, Бенц чу гневния трясък, с който Андерсон затвори вратата зад гърба му.
По-късно, когато Бенц прекарваше в паметта си веригата на тия събития, струваше му се, че все пак имаше моменти, в които можеше да спре мрачната им неизбежност. Измамлива и късна самоувереност срещу съдбата, която нищо не можеше да измени. Ако имаше сила, която да предотврати моралната катастрофа в живота му, тая сила трябваше да унищожи първо Плена.
Защо в тоя момент Бенц имаше воля да се откъсне от нея, а по-късно, когато трябваше да се върне в Германия, не можа да направи това? Той не бе в състояние да си даде отговор. Може би гордостта му се бе изхабила вече.
Онова, що даваше трагичен и безпомощен облик на Бенцовото поведение през тия дни, бе пълната му непоследователност. Ето, той бе заплашил генерал Д., че ще отведе Елена в Германия, а сега искаше да скъса с нея! … Има внезапни и драматични решения, които вземаме всред заслепението на оскърбената гордост и които изкупваме с цената на най-жестоки страдания — по-жестоки от тия на компромисите, които искаме да избегнем. Елена го обичаше. Тя дори бе готова да стане негова жена, но честолюбието го караше да отхвърли любовта й, която тя не можеше да му даде завинаги. Завинаги? Глупаво би било да питате една жена дали ще ви обича цял живот. Съвсем искрено тя може да ви отговори „да“ и после да изневери. Никога Бенц не бе задавал подобен въпрос на Елена. Онова, което изглеждаше удивително и някак страшно, бе невъзможността за самата нея да каже това „да“ дори когато съзнаваше, че го обича.
Ако решението, което бе взел, ласкаеше горчиво гордостта му, предусещането на мъките, които щяха да последват, изпълваше Бенц с ожесточение. Така изпадаме в парадоксалния садизъм да мъчим ония, които безумно обичаме. Нищо не му причиняваше по-пълно и тъжно удовлетворение от сигурността, с която бе уверен, че постъпката му караше Елена да страда. И нищо не бе по-несправедливо и оскърбително от формата, която даде на тази постъпка. Но една душа, която се гърчи в спазми, има същите отмъстителни рефлекси като животно, на което причиняваме физическа болка.
Със служебни мотиви, които нямаха никакъв сериозен характер, Бенц написа рапорт, в който искаше да бъде преместен от Х. Излишен труд! По незнайни пътища генерал Д. се бе погрижил вече за превода му. В същия ден, в който Бенц изпрати рапорта си, пристигна заповед за преместването му. Бенц я прочете с горчиво доволство, с мрачното спокойствие на човек, комуто поднасят смъртна присъда, след като е решил сам да сложи край на живота си. И все пак състоянието му не бе онова, в което се намираше през дните на погрома в 1918 година. Той изпитваше гняв, пустота, отчаяние, но всичко това бе примесено с глуха, отмъстителна радост, задето бе накарал Елена, която го обичаше, да страда с него.
Същата вечер Бенц завари на масата си писмо от нея. Нервният и разстроен почерк го накара да се усмихне жестоко, Елена гадаеше :