Бе крайно неблагоразумие да се стои повече на този митинг и все пак Бенц стоеше. Много го интересуваше да знае по какъв начин тия гладни и възмутени дрипльовци възнамеряваха да стигнат до София. Очевидно 1 с влака. Но в такъв случай Бенцовото пътуване с тях ставаше невъзможно, освен при условие да си даде вид, че им съчувствува. Защо не? Тая мисъл мина съвсем сериозно през главата му: важното бе да стигне до София или до някоя гара близо до София. По-нататък, разбира се, щеше да се откаже от честта да бъде посрещнат с пеене на „Интернационалът“ или залповете на юнкерите. Колкото и да бе рисковано това пътуване, то бе все пак за предпочитане пред възможността да бъде пленен от французите или сърбите. Последните сигурно не бяха далеч, защото артилерийската канонада се чуваше вече съвсем близо. Навярно това обстоятелство, а също тъй и един неприятелски аероплан, който правеше съмнителни кръгове над гарата, изстудиха горещината на оратора и го накараха да съкрати речта си. Събранието свърши с викове и закани, тъй както свършват въодушевените събрания от тоя род, след което дезертьорите отново се пръснаха около гарата, за да не изкушават аероплана. Все още никой не закачаше Бенц, макар че присъствието му бе, тъй да се каже, съвсем нахално от политическа гледна точка. Бенц реши да отстрани това неудобство, като отиде при щаба на бунтовниците и узакони с преговори намерението си да пътува с влака им. Можеше да каже например, че им предлага услугите си да се грижи за ранените в революционната армия. Това предложение не бе за отхвърляне, като се вземе пред вид, че из пътя можеха да станат сражения.